Временните Автономни Зони – оазиси на свободата

Зоната на комфорт
vs
Временните Автономни Зони

Как да достигнем до оазисите на свободата

един сеанс с д-р Димитър Тенчев

Отдавна ми се искаше да напиша статия за Автономните Зони – тема, която ме заинтригува по времето, когато InSighting още прохождаше и която за мен не губи актуалността си и до днес (свободата не може да загуби давност за тези, които не спират да я търсят, нали?). И ето… времето и фактите се наредиха в подходящата констелация, така че идеята ми започна да се материализира върху белия лист в подходящия словоред (надявам се, подправен с щипка вдъхновение), точно на подходящото място (изобщо… все подходящи неща).

Но… да караме по същество. Смятам да се понеса директно по бурните вълни на свръхреалността (каквато е Автономната Зона), след това да се гмурна надълбоко в нея (където водите са спокойни, красиви, психеделично многоцветни и изпълнени с трепетен живот), да се опитам да ви накарам да я съпреживеете с мен и това да ви подтикне на мига да зарежете хилядите простотии от живота си, бълбукащи в застоялото блато на “шибаната рутина”, да нахвърляте набързо в раницата паничката си за ориз, спалния чувал, две-три тениски и яке и да грабнете тоягата на странници за да се отправите в търсене на своя (поне временен) оазис на свободата.

Реалност vs. Свръхреалност

За да ви мотивирам да го направите обаче ще трябва да се аргументирам защо и кому е нужно да изостави зоната си на комфорт (в контекста на реалността, каквато я познава). Нима не е изкусително да идеш в петък вечер на чалга клуб, в събота в Макдоналдс със семейството, а в неделя да се излежаваш разплут като амеба на дивана, гледайки с изпразнен поглед турски сериали или мачовете от Световното, очаквайки с повишени нива на адреналин поредния черен понеделник от живота си, след който ще последва поредната аниматрична седмица, изпълнена с манийна еуфория за тъпака-работохолик или с тихо отчаяние за депресара-незнаещ-какво-да-прави-с-живота-си?

И така какво е реалността? Едва ли е трудно да я опишем… но все пак ще ни трябват повечко думи за нея (колкото и безлична да е тя). Затова, за да не ставам многословен ще кажа само: вгледайте се в себе си, след което се огледайте и в делничната си среда. Всичко, което ви заобикаля и се случва – вътре и навън – това е реалността. Ако я наблюдавате достатъчно внимателно и осъзнато ще установите, че тя е:

• Шаблонно-повтаряема
• Сиво-монотонна
• Безрадостно-изпиваща
• Трайно или временно амортизираща (в зависимост от това доколко дълго ще останете в нея)
• Безсмислено-задължаваща (да правите куп безумия в името на “оцеляването” (не, че някой трайно е оцелял))
• Изпълнена е със синусоидите на пикове и спадове на източващи енергията емоции, които сякаш са се трансферирали през телевизора от някой турски сериал

Харесва ли ви? В случай, че отговорът е “да”… зарежете тази статия и бъдете щастливи! (не че щастие има, но “който иска да бъде лъган, ще бъде”).

А какво е свръхРеалността? Някои ще кажат утопия, други – химера, трети – надежда за “нищите духом”, а четвърти изобщо нищо няма да кажат – защото дори и не са се замисляли над реалността, камо ли пък свръх нея. Но за търсещите нонконформисти, които “прекрасният” социум ги е етикирал като “маргинали” свръхРеалността е Изход. Тя е Хоризонт, Цел, обещание за свобода и самата Свобода, стремеж към смисъл и Смисълът едновременно, разминаващ се на светлинни години с безсмислените смисълчета на ординерите-материалисти.

СвръхРеалността е алтернатива на робството от 9 до 6 (наричат го работа, оттам и думата раб); освободител от рамките на обезличаващия социум (отново ще ви подканя да си пуснете The Wall на Floyd – филма и песента и ако се идентифицирате с тухлата в стената – запазете спокойствие, всички са така!); контрапункт на безсмисленото вегетиране (работа-вкъщи-работа или спане-ядене-сране… и пак спане); спасение от живота, изпълнен със сковаващи страхове, изпиваща вина, вледеняващ ни срам и напразни надежди, че вече е време нещо да се случи (И не, няма да се случи. Поне не в познатата ви реалност, не и по начина, по който ви залъгват филмите, списанията, книжлетата по позитивно мислене и “успешните историйки” от поредното малоумно риалити).

СвръхРеалността е просторът отвъд стените на затвора, издигнат от матрицата на социалния ред. Тя е временната или постоянната зона на свободата, в която всеки се чувства окей със себе си (много меко казано). Което ме подсеща, че е време да поговорим за Автономните Зони и как можем да попаднем в тях.

СвръхРеалността като Временна Автономна Зона

Най-лесно можем да разберем Временната Автономна Зона (накратко ВАЗ, да не се бърка с ъпгрейдите на “Жигула” от времето на соца) в два контекста. Първо като контраст на това, което не е ВАЗ (сиреч реалността, в която живеем). И второ – като фактор, обуславящ състояние, качествено различно от преживяванията, които ни се случват в ежедневието.

Дефинирахме по-горе какво представлява реалността, която познаваме. Резюмирано – от една страна това е обществото с всичките му условности, порядки, ограничения, забрани, императиви как да се живее и как не, с писаните и неписаните му правила, които формират рамката на матрицата, в която вегетираме, мислейки си, че живеем (изгледайте отново трилогията “Матрицата” – най-вече първа част, – може би ще я видите с други очи).  От друга страна реалността обхваща – даже повече – и вътрешния ни свят, който не е по-добър от външния. Изпълнени сме със самоограничителни заповеди (не мога, няма да стане; това е нереално, нередно, неприемливо, невъзможно; слез на земята!; реалистите успяват, мечтателите не, стегни се, потисни се, прави компромиси и т.н.), фрустрации, комплекси, травматични спомени, страхове и лави от изригващи негативни емоционални амалгами, които заливат с огън и жупел душата ни без почивен ден.

И сега се пренасяме в коя да е Временна Автономна Зона, в която: нямаме страхове, социални ангажименти, семейни отговорности; не водим битки за оцеляване и себедоказване; не сме налазени от хиляди ежедневни битовизми, които ежеминутно трябва да решаваме; не поддържаме изтощителните маски на социалните роли, нито цялото ни внимание е отделено на физическото тяло и не мислим как ще изглежда то в очите на другите; не трябва да работим, за да ядем или за да осмисляме с работохолизъм безсмисления си живот; не сме подвластни на социални порядки, които ежеминутно ни мачкат, докато ни префасонират според критериите на социално приемливия калъп… списъкът с “не”-та може да се продължи до безкрай.

Но ВАЗ не е само отрицание. Тя е състояние, простиращо се отвъд тесните представи за негативно и позитивно: чувстваш се себе си без да се опитваш да се правиш на такъв, какъвто не си; готин си, защото си себе си; творец си в това, което правиш (или не правиш), пак защото си себе си и нищо чуждо не е полепнало към крехкия ти светоглед; изпитваш неописуемо чувство на свобода и социална необусловеност – състояние, познато като безметежност (започва все повече да те интересува духовната свобода като състояние); леко ти е, създаваш без усилие равновесие между вътрешния и външния свят; чувстваш лежерност – можеш да правиш каквото си искаш, защото няма социални правила; не съдиш никой и никой не те съди; не оценяваш и никой не те оценява (най-вече спираш да се самооценяваш и сравняваш с другите); можеш да действаш или да бездействаш; да комуникираш с други хора от Зоната или да се уединиш; можеш да избираш между безброй алтернативи какъв да бъдеш или да не бъдеш и да променяш до безкрай проявлението на своето аз, защото във ВАЗ нямаш биография, която да те рамкира до едно име, един характер, една история, до една консенсусна концепция, която да предопределя какъв е приемливо да си…

Специфични свойства на Временните Автономни Зони

Въпреки че всичко описано по-горе са само бледи щрихи на истинското преживяване и фрагментирано описание на истинската Автономна Зона, мисля че добихте представа какво е ВАЗ. Ще го резюмирам с едно изречение.

Временната Автономна Зона е времево-пространствена “аномалия”, в която можем да пребиваваме ограничено време и в която преживяваме състояние на свобода и необусловеност. Тя има начало и край –  започва и свършва –  за да се появи на друго място и в различно време отново свежа, презареждаща и чиста.

ВАЗ са многолики и понякога изненадващо противоположни една на друга. Те се пораждат в различни епохи, за различна продължителност, с различни декори и участници. Но всички те съдържат общи, ефимерни характеристики, отличаващи ги от мачкащата, тежка, задушаваща атмосфера на злободневието. Ето някои от тях:

• ВАЗ се появяват и изчезват – спонтанно и непреднамерено, което ги прави пространства от различен ред и порядък от познатия ни.
• В тях е валидно само едно правило –  правила не съществуват.
• Няма йерархия между участниците, но не може да се говори и за равнопоставеност, защото няма структура според която да се самоопределят и равняват.
• Информацията се разпространява на хоризонтален, а не на вертикален принцип (както е в обществото). С други думи – цензура не съществува.
• Липсва обусловеност от социални правила, порядки или норми. Не ти пука кой какво мисли за теб и изобщо нещо мисли ли.
• Във ВАЗ човек е лишен от социални маски, роли и ангажименти. Уверявам ви, това е супер-мега-хипер-отбременяващо.
• Изчезва идеята за преследване на цел и за придобиване на всяка цена, което отбременява психиката от битката за оцеляване и дава простор на съзнанието за креативност, оригиналност и спонтанност.
• По тази причина се преживява непрекъснато усещане за лекота, безвремие и свобода.

Вече споменах, че Временните Автономни Зони са многолики и различни. Някои са пъстри и изпълнени с купон и многообразие, други са по-скоро философско-интровертиращи и носят със себе си спокойствие и тиха красота (като багрите на есента), трети са по-аскетични и наглед са изпълнени в по-строги и консервативни “нюанси”. Казах и, че преживяванията в тях могат да са диаметрално противоположни, но всички те носят горните (а и много други) общи характеристики. И все пак… добре е да опиша някои познати Автономни зони, които ще илюстрират какво представляват те.

Временните Автономни Зони – антипримери

Отпуска. Кола. Семейство. Море. Бира. Цаца. Плаж. Глъч. Гмеж. Мръсотия. Простотия. Не, това не е Автономна Зона, въпреки че за масата е идеалът за прекарване на отпуската, която чакат цяла година, заробени зад бюрцето на рабското място. Но на масата се нрави и Макдоналдс (не го ли споменахме вече?!, Oкей, нека да е KFC за да не се повтарям :)), и чалгата, и силиконовите цици, и ботокса, така че да не я взимаме под внимание.

Втори опит. Самолет номер 5, но този път не дава газ за Бургас. Има къде-къде по-екзотични или по-престижни дестинации. Западна Европа, Сейшелските острови, Малдивските острови, Канарските острови, Бахамските острови, Тапирските острови (тези май ги няма), сафари в Африка (нищо, че няма нищо общо с автентичното сафари), туристически манастир в Непал (нищо, че няма нищо общо с автентичните учители и будизъм), дайвинг край рифовете на Австралия – важно е да (си) покажем, че сме пичове, имаме пари, можем да си го позволим, различни сме от масата, която е в Китен, Градина, Албена или на някой от ръкавите на Халкидики. И най-важно е да щракаме, щракаме, щракаме с дигиталната камера. И нас да ни щракат, щракат, щракат. И да постваме, постваме… снимки и “жизнеутвърждаващи” послания в другата чалгарница, наречена Фейсбук, за да ни видят, да ни видят… какви пичове сме само (сори за повторението, но думата пичове има ключова роля в цялото начинание). НЕ! И това не е Автономна Зона, пък дори и временна.

Да пробваме пак. На планина с приятелски семейства (хрумва ми Беклемето – доста депресиращо място, напомнящо ми на почивките от времето на соца), цъкаш табла, карти, а децата си играят в гората на стражари и апаши (да, знам тези времена отминаха, по-скоро цъкат на затъпяващи игри на смартфоните). Загаряме на потник, на обед има диня, инжектирана обилно с мастика, а скарата издава звуци от сорта цър-пър. Еееех, живот… Натиснете пауза, че ми се догади. И както се казваше в едно детско филмче – “Беж, докато си още еж!”.

А сега сериозно. Нищо, което е поп и нищо, в което социалните правила и норми се вихрят с пълна сила не е Автономна Зона. Защото ВАЗ е излизане от границите на познатото, тя е отвъд зоната на комфорта, отвъд стереотипното светоусещане, познатия декор, привичното действие, автоматизирания избор и рутинираното преживяване.

Съвременните почивки (които наричам мъчивки) и екскурзии са кратковременна пауза в лентата на изпълнения ни със сивота, битовизми и проблеми живот. Бягство, подобно на наркотик, който ни дава забрава, но не и хоризонт; който ни създава усещане за безпроблемност, но е проблем сам по себе си; който считаме, че е “пробив в системата”, но всъщност се оказва поредното социално клише, пришито като кръпка към светогледа ни.

Лично аз съм убеден за себе си, че такива “почивки” са повече вредни, отколкото полезни, че много повече отнемат, отколкото дават. Защото водят до още по-голяма неосъзнатост, затъпяване и самозаблуда, които стават основни нишки от платното на робската ни психика. Разбирате ли? Тези “паузи” са всъщност част от матричния код. Повечето хора живеят за тях, бъхтят за тях, чакат ги, правят планове и се заблуждават, че за тези мигове (прекарани в къмпинг Градина или на Гъза-на-географията – без значение) си струва да живееш и да търпиш  “непоносимата лекота на битието” цяла година. Но това, което ме притеснява е не само фактът, че затъпяваш, но и че на цената на една семпло прекарана отпуска се примиряваш с битието си, уеднаквяваш се с масата, губиш романтизма и бунтарското (ако ги имаш изобщо), принизяваш духа си, отричаш се от това, което те прави разЛичност (ако си допуснал някога да бъдеш такъв).

Временните Автономни Зони – Истинските примери

Съвсем в друга посока тръгна статията от предначертаната й траектория. Но всъщност това се случва всеки път като пиша, така че, оставайки верен на стила си, продължавам напред.

Няма да теоретизирам повече какво е Автономната Зона. Не може да обясниш вкуса на шоколада на човек, който не е опитвал през живота си какао. Тъй като най-запомнящи примери са тези, които са почерпани от действителността (моментално приковава вниманието ми филм, на който пише ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ) искам да разкажа (ако мога вкратце, но не мисля, че ще ми се отдаде) две истории, които чудесно ще илюстрират ВАЗ като проявление във време-пространството и като трансформиращо преживяване на съзнанието. Едната история е на мой познат (не пациент) от времето, когато преминаваше през spiritual emergency (спешни случаи от духовно естество), а другата – е история от първо лице, в резултат, на която животът ми се промени необратимо.

История 1

Състоянието на познатия (ще го обозначим с О.) преди Автономната Зона: изцеждаща депресия, която се редуваше с фази на мания (проявяващи се в секс на екс с непознати и неконтролируем шопинг импулс, понякога за хиляди левове на ден), панически атаки, свръхумора (притежава бизнес, в който има хронично психическо натоварване, а не беше си давал почивен ден от години), блокиране и невъзможност за взимане на решения, няколко нетежки, но неприятни физически заболявания. Бизнесът му беше свързан непрекъснато с работа пред компютър, а когато не беше в офиса си го контролираше от смартфона. Незнайно защо лекуващите го психиатри след като го натъпкаха с доволно количество медикаменти, му забраниха изобщо да гледа каквито и да е дисплеи (компютри, телефони, телевизори и т.н.) и да се взира в ярки цветове. Последният път, когато го видях преди лятната отпуска той носеше тъмни очила, които не сваляше от очите си, беше докаран до прага на психическото изтощение (и пак си помислете дали да взимате антидепресанти), беше преминал през няколко безсмислени операции (лекарите напипаха “златната жилка” в него) и постоянно повтаряше, че не знае какво да прави с живота си. Имаше идея да замине на някакъв гръцки остров, на който щяло да има 50 жени и 50 мъже от целия свят, които са single и не се познават и щели да участват в някакъв духовен експеримент (сещайте се какъв :)). Казах му, че на масовки в такъв формат трансформация не може да се очаква и едва ли ще доведе до край процесът на spiritual emergency, който беше започнал да се случва в дълбоките пластове на психиката му.

Два месеца по-късно O. отново беше в офиса ми по бизнес дела. Той започна разпалено да скролва снимки от iphone-a си и да повтаря патетично: “Чакай да ти покажа най-невероятното преживяване в живота ми! Глей’, глей’ само!”. На прима виста ми се мернаха от дисплея мaринни пейзажи и аз повдигнах скептично едната си вежда: “Това оная простотия с острова ли е?”. “Ами, глупости. Изобщо не стигнах до там!”. Каза, че е заминал на нашето море при някакъв приятел с изричната уговорка, че в хотел с по-малко от 4 звезди не отсяда и да му намери нещо подходящо, иначе изобщо няма да отиде. Познатият му казал: “Ти ела, имам други планове за теб!”. О. пристигнал на южното черноморие – изтощен, депресиран, амортизиран, без надежда вече нещо да се промени или подобри в психическия и житейския му мир (през това време бизнесът му без него бавно започнал да следва траекторията на Титаник, след сблъсъка с айсберга). Разбрал, че стая, резервирана на негово име няма. “Къде ще спя? Аз не мога без удобства!”, попитал припряно той. Приятелят му отговорил: “Ще си на първа линия до морето, където никой хотел няма такава гледка”. Той събрал няколко човека (всички, отседнали на палатки или заслони в околността), които само за няколко часа сглобили барака от подръчни дъски, слама и природни материали (не повече от 2 на 3 метра), вътре направили нещо като имровизиран нар (видях “бараката” на много снимки) и му казали, че ще спи там. О., който е с доста избухлив характер изпаднал в криза и се развикал, че се гаврят с него. Преди да се метне в колата обратно и да даде мръсна газ към София, нареждайки “благословии” с пяна на уста, приятелят му го помолил: “Опитай само за три дни. Ако не ти хареса, ще си отидеш”.

О. се спрял, казал си, че и без това няма къде да иде, какво да прави или да загуби. Легнал на нара и загледал в една точка. Часовете започнали да се нижат бавно, но не и тягостно. Слушал прибоя на вълните ден и нощ и започнал да прави рекапитулация на целия си живот. Нямал баня, нито тоалетна (изполвал общи в близък къмпинг), сакът с дрехите си го държал заключен в колата. С времето часовете се забързали. Започнали да се нижат ден след ден все по-бързо. Минали седмици, месец… той продължавал да живее в бараката-заслон. Въпреки че в този период бил напълно асоциален, започнал бавно и някак без да се усети да разменя по някоя дума с другите обитатели на Временната Автономна Зона. Те знаели за състоянието му и не се натрапвали, оставяли на него да определи стъпката на сближаване. Разбрал, че в “оазиса”, в който нямало нито едно от удобствата на цивилизацията и не съществували социалните порядки, нито някой имал някакви ангажименти, претенции и цели – незабелижимо и незнайно как започнал да възвръща баланса и хармонията, които не бил изпитвал от повече от 20 години. Научил, че хората, които спят по плажа или на палатки, ходят в обща тоалетна и се къпят основно в морето не са мизерници, които да не могат да си позволят скъп хотел. Не, те просто били се превърнали в доброволни дивергенти, предпочитащи дивата свобода пред удобствата на социалния кафез. Някои от тях имали проспериращи бизнеси за милиони, които управлявали изцяло с няколко кликания по клавишите от лаптопите си (чийто батерии зареждали незнайно къде).

“Ние с тебе избачкваме всяка стотинка с ръцете си като на каторжен труд. Ако нас ни няма, и твоята, и моята работа е приключила за няколко месеца”, ми обясняваше с патос О. “При тези хора не е така. Те са свободни да бъдат, в която си искат точка на планетата. Не мога да ти опиша какъв размах имат, с каква лекота се справят с финансите си, измислят непрекъснато нови неща. И това колко малко време им отнема и колко свободно живеят. Трябва и ти, и аз да измислим нещо различно. Не можем да пропиляваме живота си така!” Гледах метаморфозата, която беше претърпял. Очите му светеха (вече не носеше тъмни очила), кипеше от енергия, осанката му се беше изправила, от физическите му болести и депресията нямаше и помен (и не, не беше в манийна фаза). След това с ехидна усмивка започна да ми показва снимки на жени по монокини от Зоната, които му станали “добри приятелки” ;). “В момента имам 3 много близки приятелки!”, ухили се срещу опулената ми физиономия той.

Временната Автономна Зона, в която беше неволно попаднал, беше изцелила душата и тялото му, беше го заредила с живец, беше пробудила намерението му за радикална промяна и за нова, непозната посока. О. беше разбрал, че в началото той е печелел от бизнеса си пари и дивиденти, но през годините нещата се бяха обърнали – работата беше изконсумирала като паразит всичко, с което разполагаше – времето, енергията, креативността, личността му. Беше отнела способността му да прави промени, да изживява заряда и свежестта от новото и да се впуска с главата напред в непознатото, защото изпитваше страх да не изгуби сигурното (нима при всички ни не е така?).

ВАЗ, в която О. попадна беше в абсолютен разрез с рутината, в която животът му протичаше и в тотален дисонанс със системата му от вярвания – как се живее и как се работи. В InSighting такъв процес наричаме декондициониране. Далече от удобствата, цивилизацията, работната среда, в която се активираха бъговете му, в съобществото от хора, които изживяваха свободата на Автономната Зона и бяха до голяма степен социална необусловени, той преживя конверсия (преобръщане на мирогледа на 180 градуса) и тръгна по нов път – пътя към изцелението, който е неделим от пътуването обратно към самия себе си.

История 2

Бяхме се събрали тогавашната ни група по възнамеряване, в която сериозно практикувахме, вече години по метода на Wishpin. Спомням си го ясно като днес. Беше мартенска студена вечер през 2011, в която все още се усещаше мачкащата изтощителна студенина на (не)отиващата си зима. Всички бяхме депресе, животът ни такъв, какъвто го жиеехме меко казано не ни удовлетворяваше, искахме промяна, но не от онази, в която сменяш работата, гаджето или държавата (не, че е нещо лошо, но не води до фундаментални разлики с предишното статукво). Бяхме толкова сдухани, че не ни се и възнамеряваше формално. Почнахме да си говорим… за нещата от живота. В цялата тази работа имаше нещо хубаво – не бяхме сами в това, което преживявахме (и в разЛичността си). Защото в такива състояния обществото иска да те дръпне обратно към себе си, да те “нормализира” и унифицира с аморфното състояние на неосъзнатост на масата, за да те изплюе обратно там, където си – послушна гайка или винт в матричната система. И ако си сам ще те пречупи – лесно и отново!

Тогава решихме, че ни трябва тотален пробив в реалността. И така спонтанно се роди идеята да направим нещо различно – неформално възнамеряване, в което се докосваме до силата на намерението без обичайната медитация, формулировки, дишане и т.н. и я насочваме в желаната за нас посока.

Около седмица след това събиране започваше ежегодишният курс по хипноза, който провеждахме регулярно по това време на годината. Сред всички участници се открояваше групичка от трима човека, които не контактуваха с никой друг освен помежду си. Етикирах ги като “маргинали” и повече не им обръщах внимание. През деветте дни на модула обаче, след като се потопиха в магичната Атономна Зона на хипнозата, те се “отвориха” към мен и към края му вече общувахме свободно, излизахме на обяд и зачеквахме всякакви необщоприети теми – медитация, излизания извън тялото, трансперсонални преживявания и контакт с различни същности. Оказа се, че отново бях прибързал в квалификациите си – бяхме от “една кръвна група”.

Единият от групичката (ще го обозначавам с Н.) се занимаваше много сериозно с будизъм и променени състояния на съзнанието от десетилетия. Нещо повече – оказа се, че е учител по дзогчен – висшите медитативни и най-древни практики в тибетския будизъм. В края на курса по хипноза той ме покани да отида в къщата, в която живееха – изолирано от селото и хората място. Каза, че нямат практика да допускат външни хора, но аз съм добре дошъл. Спомена, че има много неща да си говорим (и да ми каже), но трябва да е на по-спокойно и изолирано място. Няма да скрия – бях силно заинтригуван и поласкан едновременно, и две седмици по-късно вече карах към селото, което беше отправна точка към къщата им. Следвайки инструкциите как да стигна до тях ги намерих учудващо лесно (чухме се само веднъж по телефона и няма да забравя едно изречение от инструктажа: “след контейнерите за смет хващаш най-логичния път!” А сега де! :)).

Какво се случи и какво си говорихме не е тема на тази статия, нито бих го коментирал някога в масовото пространство. Духовните опитности и прозрения са нещо лично (ако разбира се са истински), пътят към свободата – още повече. Искам обаче да разкажа за преживяванията ми от гледна точка на Автономната Зона, в която попадах всеки път, когато отивах при будистите. Защото това са едни от най-неординерните моменти от живота ми.

Когато тръгнах към будисткото убежище очаквах да намеря крайно аскетични условия за живот (да си го кажем направо – мизерия). Затова бях взел пълна раница с хранителни запаси (за себе си и за тях) и всякакви принадлежности, които биха олекотили битието ми за времето ми на престой там. Хванах “най-логичния” път след контейнерите за боклук и след няколко минути шофиране по треторазрядна асфалтова настилка по посока към планината стигнах до ограда и врата, на която имаше пътен знак, че улицата е затворена за движение от страната от която идвах (с други думи “хващай си пътя и не ни безпокой”). Чудех се дали съм нацелил “логичния път”, когато се чу лай на куче. Излезнах от колата и започнах да съзерцавам зелените багри и бяло-розовите цветове на пробуждащата се природа. Минута след това един от учениците на Н. се появи и отвори двойната врата, като ми показа къде да паркирам в двора. Намирах се пред добре измазана двуетажна къща, в която се оказа, че има всички удобства на цивилизацията – климатици, пералня, печка, лаптопи, оптичен интернет, пълен с провизии хладилник, билярдна маса (?!), страхотна медитативна зала, площадка на покрива и две АТВ-та.

Това, което ми направи впечатление на прима виста при пристигането ми беше естествеността и липсата на напън за каквото и да е. В къщата живееха трима човека. Всеки нещо си правеше или нищо не правеше без да се бърка на другия, без да има някакъв график, без да има разпределение на задълженията или някакъв план за деня (веднъж попитах Н. дали ще идва следващата седмица в София за да се видим. Той се усмихна и каза, че не знае какво ще прави утре, да не говорим за следващата седмица). Всеки се хранеше, медитираше, работеше нещо в къщата или (не)правеше нещо из двора или стаята си по свое усмотрение и ритъм – без усилие, насилие, припряност или таргетиране на някакъв краен резултат. Добра илюстрация как се случваха нещата беше начинът, по който отглеждаха домати. Никой нищо не копаеше, не поливаше, нито плевеше. Изсъхналата трева се събираше на купчини и се наслагваше на слоеве около корените на растението за да не се изпарява влагата от почвата и това беше всичко. А реколтата беше повече от добра!

Зад оградата на будистката сангха времето беше спряло (те не знаеха нито кой ден от седмицата е, нито кога имат рождени дни, нито нещо в ежедневието им се съобразяваше с положението на стрелките от часовника). Външният свят с безумния си ритъм, с постоянните си претенции, невротични изисквания и заробващи императиви се беше превърнал като спомен от лош сън. Никога при престоите ми там не срещах други хора (нито вътре, нито вън), което беше фактор, подсилващ усещането за тотална дисоциираност от социалната матрица – преживяване, което и до днес си остава без аналог в живота ми. Щом прекрачех неуловимата граница на ВАЗ, грижите и проблемите ми от ежедневието се стапяха като топка сладолед под слънчеви лъчи. Нямаше ги задълженията, работата, центърът, семинарите, познатите, непознатите, битовизмите, простаците по улиците в колите и по тротоарите, тъпите и безсмислени разговори, бездуховните физиономии на стадото и френетичния шум на тълпата, условностите при общуването, социалната обусловеност и идеята “за оцеляване”. Нещо повече – усещах, че за първи път в зрелия си живот няма нужда да се грижа за нищо. Будистите поемаха грижата за мен и направиха посещенията ми при тях незабравими. Дадоха ми достъп до целия първи етаж от къщата, където разполагах с лична стая, просторната столова, в която винаги имаше вкусно приготвена храна (от единствената жена в обителта) и залата за медитация. Никога няма да забравя първата ми нощ сред тях. Те си бяха легнали по стаите и в къщата настана всепоглъщаща тишина. Гледах през големия прозорец непрогледния мрак навън, в който не можеше да се отличи дори и силует на храст, усещах закрилящото присъствие на магичните танки зад себе си и се чувствах щастлив (колкото и да не обичам тази дума) – сам – в мрака и тишината. Разбрах, че има други паралелни реалности на съществуване; че има алтернатива на сочения като единствено възможен начин на живот; че някои смели нонконформисти са превърнали за себе си Автономната Зона от временен в постоянен феномен. Будистка церемония сутрин, хипнози и медитации през деня, каране на АТВ-та през гората, достигане до труднодостъпни за повечето хора хребети, на които те правеха медитативните лагери през лятото, диви коне, които съзерцавах отблизо, омая на пролет и дъх на билки, свежест на естествени извори и лъкатушещи реки, море от планини – наблизо и далече – мисля, че добивате представа за какъв различен свят иде реч.

На връх четиридесетия ми рожден ден взех няколко близки инсайтъри и ги заведох с разрешението на Н. в обителта им, където предстоеше да приема официално убежище в будизма. Магията на Автономната Зона имаше същият мигновен, завладяващ и поразителен ефект върху всички тях. Когато си тръгвахме след престоя си там, някои от тях се бяха просълзили, защото бяха преживели реалната алтернатива на Матрицата и не искаха да се завръщат обратно в нея; бяха се потопили в свръхРеалността на вълшебните реалности, за които душата ни винаги е копняла и за които плахо се е озъртала, търсейки ги напразно в ординерната ежедневност.

Щом веднъж сме надзърнали (дори и за миг) през процепа на Автономната Зона към чистите измерения на душата, тази гледка завинаги ще ни привлича неустоимо, както огънят хипнотизира нощната пеперуда, кръжаща около него. Ще търсим преживяването на безусловната свобода отново и отново, осъзнато или не – дотогава, докато не пристъпим през прага на този процеп окончателно и не преминем отвъд реалността на себеограниченията, обусловеностите и неосъзнатостта, които сме зовяли свой живот. Така ще отворим пространство за Постоянна Автономна Зона в измерението, което населяваме, която се явява материализирана утопия за възжелания ни свят в света. 

При будистите научих безценни неща и се докоснах осезаемо до света на магичното. Но най-ценното от всички преживявания беше доказателството, че Постоянната Автономна Зона – която бяха реализирали за себе си – е факт и че изход от Матрицата има. Единствено трябва да имаш дързостта да напуснеш зоната си на комфорт и без страх да се устремиш към хоризонтите на необятното.

InSighting Събитието като Временна Автономна Зона

Девет дни сред Балкана, далече от света и от обичайното ежедневие. Затворен за външни лица хотелски комплекс, “населен” само с инсайтъри. Не мислите за препитанието, не боравите с пари, не се борите за оцеляването си, нямате ангажименти към никого, не се опитвате да се доказвате пред някого, нито да се защитавате от нещо. Контактите с външния свят са сведени до минимум, при някои са практически нулеви (в зависимост от личните предпочитания и от това доколко може да отсвирите привичното навън). Социалните маски и ролите, с които се “показвате” пред света, тежестта на биографията и наследството от миналите ви грешки през тези девет дни са свалени като товар от плещите ви. Не сте експерти в никоя област, не си придавате излишна важност, която много тежи и приковаващо заземява. Не го играете на богати и успели, нито ви пука, че сте бъкани с комплекси. В тези девет дни нямате проблеми – никакви! Може да сте ги имали час преди началото на семинара, възможно е да се появят и след това (ако загубите личностната сила, която сте придобили там), но точно в този процеп на време и пространство драма няма. Няма ги и обичайните тревоги, нито генерализираната тревожност. Е, може би само щипка депресе – за по-силен вкус – ако сте инсайтър по душа…. 🙂

Звезди, небе, дишания на открито, огньове, нощни преходи в гората, съзерцателни дни в планината, ежедневни медитации в групи, трансформиращи нови и традиционни InSighting практики, лекции за негово величество Хаоса и присъствието на самия Хаос на семинара, който реди програмата по свой си хаотичен начин и задава основната му цел – да няма цел. Все по-малко ви пука за външния вид, за това кой как ви възприема или кой какво си мисли за вас. Все повече излиняват заучените модели на поведение и шаблонните алгоритми за вземане на еднотипни (най-често погрешни) решения. Пред вас се открива нова вселена – на повишените възприятия на съзнанието, а на дверите на живота ви почуква Духа (под формата на хаотична промяна).

Готино вино и истински истории край огъня. Автентични хора, които са разЛичности като вас. Зяпане на хаоса в облаците или слушането на шепота му в ромона на реката. Огненият Човек и посланието от вас, с което той се отправя към небето. Намерение, намерение, намерение и… боравене с Намерението. Докосване до Силата – вътре и вън от вас. Завръщане, след което имате невероятния шанс никога да не сте същите, а също и съдбата ви.

Да ви звучи познато? Да, InSighting Събитието е Временна Автономна Зона (както и всички InSighting инициативи, провеждани извън обичайната среда на града), която се материализира от нищото за участниците в нея и също така мистериозно изчезва с последните отблясъци от догарящия Огнен Човек… за да се появи отново… някога… за някого и да отвори пролука към безпределното специално за него.

А сега накъде?

Надявам се да съм успял да ви предам поне частица от състоянието на духа, което пребиваването във ВАЗ предизвиква. Ако е така и се е възпламенила искрата за пътешествие, магия, изцеление и чудеса и във вас – вземете раницата, тоягата и купичката за ориз и поемете смело към непознатото. Защото само там ще се разтворят дверите на възприятието ви за Автономната Зона на личностната Свобода.

• Силата
  Която превръща живуркането ни в съдба Една среща с Димитър Вместо пролог Някои полезни дефиниции, свързани с темата на статията Енергия: Енергията (на древногръцки - активност, работа) е физичн...
• InSighting Зоната на Свободата
  INSIGHTING ЗОНАТА НА СВОБОДАТА 4D — Дъх, Дух, Дихание, Дишане (овладяване и балансиране на Eнергията) 7 ДНЕВЕН РИТРИЙТ В СВЕТА НА МАГИЧНИТЕ, МИСТИЧНИТЕ И НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО ...
• Дишането – моят път към свободата
  Една среща с Димитър Здравейте! Как сте в този сив есенно-зимен ден? Никъде не ти се излиза, залостил си се на топло в бърлогата си, сложил си си чаша чай, уиски или червено вино (всекиму с...