Силата

Която превръща живуркането ни в съдба

Една среща с Димитър

Вместо пролог

Някои полезни дефиниции, свързани с темата на статията

Енергия:

Енергията (на древногръцки – активност, работа) е физична величина, която изразява капацитета на дадена система да променя състоянието на заобикалящата я среда или да извършва работа. Уикипедия

Работа:

Работата е мярка за количеството енергия, необходимо за да промени една система от състояние А в състояние В. Wishpin

Живуркане:

Живуркане – водене на беден на идеали и на духовни интереси еснафски живот. Тълковен речник

Съдба:

Съдба – 1). висша сила, която предопределя човешкия живот; 2) участ, жизнен път, битие; 3) бъдеще, условия за по-нататъшно съществуване. Тълковен речник

Сила:

“Силата е това, което изпълва джедая с мощ. Тя е енергийното поле, което се създава от всички живи същности. Тя ни заобикаля и пропива, както и държи Галактиката в едно цяло.” Obi-Wan Kenobi, Star Wars

Намерение (aka Сила):

“За шаманите от древно Мексико намерение е силата, която могат да визуализират, когато виждат енергията, както протича във Вселената. Те го наричат всепроникваща сила, която участва във всеки аспект на времето и пространството.” дон Хуан Матус

“Пътищата на живата Сила са отвъд нашите разбирания… Но не изпитвай страх. Ти си в ръцете на нещо много по-голямо и по-добро, отколкото може да си представиш.” Qui-Gon Jinn, Star Wars

Откъде да започна тази статия? Темата за Силата е необятна като самата Сила, неописуема – като намерението, абстрактна – като хаоса, и конкретна – като проявленията й във Вселената (родена, поддържана и в бъдеще време разрушена пак от своя родител – Силата).

“Пътуването от 1000 ли започва с една стъпка”, както е казал учителят Лао, така че нека я направим… сега.

Първата стъпка – Непоносимото безсмислие на битието

“Това пък какво общо има със Силата, с пътуването и с всички врели-некипели, които ще ми разправяш? А и моето битие си е много смислено!”

Има – с нея или по-точно с отстъствието й в битието ти; има връзка и с пътуването, защото при масата ординери и ОП-та – като теб – пътуване (т.е. движение към по-висша цел) не се осъществява; а за врелите-некипелите, които по рождение ги носиш в главицата си какво да кажа? Ще ти дам един съвет, който изписвам редовно в началото на статиите си – натисни х-чето на браузъра си и не се връщай повече. Може би си чувал – не изпитвам сантименти при раздялата си с хора? Някои го наричат – безчувственост; други възклицават – “егати как го правиш?”; за мен всъщност е присъщо качество, с което съм роден и просто не разбирам как другите не могат да го правят.  Хора, с които не споделям общи визии, цели и идеали (касаещи най-вече пътя ми към Свободата) окапват от живота ми като есенни листа, обрулени от ледения вятър на съдбата. Като “дълговечността” на дадено “приятелство” или степента на родствена връзка не влияят върху непоколебимостта и липсата на компромис в избора ми.

А как са попаднали в живота ми след като нямам нищо общо с тях? Това вече е добър въпрос (за разлика от предишния). Ами… като кърлежа, забит “случайно” в кожата ми (ще използвам изтърканото нюейджърско клише – “така е трябвало да стане!”), докато безгрижно се разхождам сред полята, нивята,  горите, планините на омайващата ме природа, мислейки си, “че всичко в моя свят е наред”. Да, ама не! Уви, все пак сме в чувствените светове. А и последната фраза – не беше ли от един алманах (луиз хей? – не, не заслужава да я изпиша с главни букви) на позитивно мислещите чалгари?

Предупреждение!!!: Чалгата (особено проявленията й в т.нар. “духовно”) е опасна за вашето психическо здраве и рязко води до редуциране на броя на мозъчните ви клетки!

Но да се върнем на темата. Силата! Страхотна тема – като за Голям семинар. Това е Темата – на самото ни съществувание; посоката на съдбата ни; цвета на живота ни; качеството на възприятието ни, предопределящо и качеството на битието ни; Свободата, която нямаме (но,

за която мечтаем);

Но… да караме подред.

“Непоносимата лекота на битието” – не, не бях впечатлен от тази книга, когато я четох преди едно поне 20 години. Има много истина в екзистенциализма, но му липсва нещо съществено – преживелищното know how, коeто да му придаде практически излаз от собствената му обърканост. Нещо като теориите на конспирациите – готини са; дет’ се вика “правят зърно”, но не ти казват ти какво да правиш с целия този шит, в който си се набил и след като си разбрал, че живееш в кочината с лайна. Информацията е знание в светлата си страна и власт – в сенчестата си. Но мен не ме засягат нито светлата, нито тъмната й страна (както и на Силата). По-скоро има една изключително недоловима тънка червена линия, която дели информацията на плява и зърно – дали тя има практическо приложение в живота ми и най-вече – може ли да увеличи степента на свободата ми в него. Или както казват моите “приятели” йогите отсреща (ти-знаеш-защо-са-отсреща): “Един грам практика е по-добре от тонове теория”.

“Непоносимото безсмислие на битието” – това вече някак се вързва – с животеца, който живуркаме; който наблюдавам понякога в мен, перманентно около мен, навсякъде… ден след ден!

We’re just two lost souls swimming in a fish bowl, year after year,
Running over the same old ground.
What have we found?
The same old fears.
Wish you were here.
(Pink Floyd)

Напоследък виждам едно (про)явление, което “позитивно мислещите” твърдят, че се дължало на липсата на пари и на реализирането на светлите мечти на средностатистическия “непозитивномислещ” чиляк. Кое е (про)явлението ли? Че голяма част от хората, с които съдбата ме среща, виждат (или по-скоро усещат) все повече и все по-често живота си като тотално безсмислен. Това безмислие е със знак минус и с величина безкрайност; разпростира се във всички сфери на битието; във всеки аспект на себе- и светоусещането; във всеки отминал миг на преходност от студената права релса на линейното време. За какъв тип хора става дума? Нека си послужа с един любим похват – историите.

“Нашият живот – това е една несвършваща история.” Wishpin

Имало един човек, който бил мега-хипер-супер нещастен. Бил изпълнен с дълбока меланхолия (да си го наречем на наш език – тежка депресия), не намирал утеха в нищо, не можел да придаде смисъл в никое от постиженията на живота си; непрекъснато плачел, защото виждал болката от битието във всяко лице, страданието във всяка съдба, преходността – във всяка житейска ситуация. Накрая отишъл при най-добрия психотерапевт на своето време (не, не е при мен, аз съм от по-късно време ;)) и споделил състоянието си. Терапевтът се усмихнал и наперено казал (явно е бил от някоя чалгарско-вербална школа, които дават на ишлеме съвети “Направи си сам”): “Знам от какво имате нужда. Това, което ви липсва в живота е любов. Да, да, човече! Трябва да намерите любовта (люб-ОФФ – ай стига бе, как не измисли нещо по-оригинално! – б.а.)!”. След като изрекъл тези думи чалга-терапевтът се изтегнал самодоволно на специално направения хипермек стол за изпод гъза му и зачакал. Пациентът му отвърнал: “О не, напротив! Аз съм най-обичаният човек на земята. Люб-офф със сигурност не ми липсва, но видите ли, изпитвам все още същата шибана тъга; душата ми потъва в нея!”. “Знам от какво имате нужда тогава”, не спирал да плещи чалгарът. “Трябва да започнете да пътувате по света и да направите свой албум от снимки във Фейсбук” (това за Фейсбук е моя добавка, все пак се развива в предишно време, но някак стои добре като съвет от съвременен аналитично-вербално-еПИЧен терапевт – б.а.). “Съжалявам, но и това няма да помогне, обиколил съм надлъж и нашир целия свят”, отговорил депресарът. Тогава терапевтът започнал да изрежда куп клишета – намери си хоби, що не ходиш на спорт, направи кариера, увеличи доходите си, я вземи се отрежи с приятели, пробвал ли си смешна трева, изневери на жена си и куп други простотии. Пациентът отговарял, че всичко това го е правил и не, за съжаление не е дало резултат. Тогава чалга-терапевтът се усъмнил, че клиента му го лъже. Едва ли имало човек на Земята, който да е постигнал всичко това. Самият негов живот бил – как да се изразя по-меко – изпълнен с дефицити, които той неумело се опитвал да запълни с боклуци-постижения отвън и с дърварски „съвети“ отвътре. И тогава изведнъж му светнало (!!!): “Знам какво ще ви извади от състоянието ви!” Настъпила дълга драматична “психотерапевтична” пауза. “Трябва да отидете на представление на Великия Гарик – това е най-големият комик на нашето време!”. Терапевтът отново се изтегнал на мекия-из-под-гъза-му-стол с изражение “Скива ли?! Знаех, че ще намерим решението!”. Тогава депресарът започнал да плаче неудържимо и едва проронил: “Значи за мен няма спасение, най-добри-за-времето-ми-терапевте. Защото… аз съм Великия Гарик!”.

Готина история, нали? 🙂 А защо я разказвам? Първо – защото ме кефи. Второ – защото ми хрумна наскоро, докато водех един семинар и я навързах със статията, а това как се казваше… кажи го де…ааа…ъъъ….таковата… “не е случайно!”. И трето – защото тази история е на сто процента релевантна на казаното по-горе. Хората, за които ви разказах, че преживяват ежечасно безсмислието на живота не са неуспели, провалени, нереализирани лузъри – поне според критериите на съвременния социален ред. Не. Те са реализирани и в голямата си част лидери в сферата на професионалното си поприще. Голяма част от тях са изпълнили програмата максимум – къщи, коли, деца, жени, мъже, пътувания, къща на предизвикващото масово затъпяване море, апартамент в Банско (к’во го направиха хубавото място!), хобита – да не изброявам всички “атрибути на успеха”. И да, след всичко това (или може би именно заради всичко това) те не виждат смисъла, камо ли Смисъла (като допълнение по темата може да се запознаеш с ажитираната депресия в статията ми “Депресията на депресарите”).

Защо и откъде идва това, о-най-велики-за-времето-си-терапевте?

“Амиии… (следва преднамерено почесване по главата с тЪпирско-замислен вид – да не се бърка със симпатичните представители на застрашения от изчезване вид тАпири)… защото… налице са нереализирани потребности на базисно ниво на фона на протичаща идиосинкразия, съчетана с ниска самооценка, вкоренена в емоционални дефицити от детството, комбинирани с едипово-електрини теми, предшествани от тежка родова травма, втъкана в базисните перинатални матрици, които носят в себе си трансперсонални следи от ансцестрални преживявания и паралелни инкарнации!”. “Good, gooooood, my young apprentice! But you are not jedi yet!”

“Силата се основава на вида знание, което човек притежава.” дон Хуан Матус

Аз имам доста по-прозаично обяснение на тази “терапевтична енигма”.

Какво ли? Прочетете още веднъж цитата един ред по-горе. А сега – още веднъж. Ами това е!

Ще добавя още един – за пояснение. На някакъв съвременен grandmaster по фънг шуй (не му знам името, но един познат беше ходил на обучение при него):

“Good fung shui – you feel happy. Bad fung shui – you feel like a fucking shit!”  Fung shui Grandmaster, живеещ нейде в Куала Лумпур

Два цитата стоят някак незавършено, затова нека отново си послужим с любимия от детството ни до днес Star Wars (почитателите на “Матрицата” ще ме прощават!):

“Трябва да отучиш това, което си научил.” Yoda, Star Wars

И така – да навържем трите цитата в едно цяло и да натиснем смело педала до метала.

Стъпка втора – За знанието и Силата

Афоризъм 1 и трите аксиоми

“Силата се основава на вида знание (лично аз предпочитам думата “осъзнатост”), което човек притежава.” Обратното е не по-малко валидно обаче. “Качеството на осъзнатостта се основава на Силата, която човек има.” И оттук автоматично може да се изведе трета аксиома: “Степента на Силата и качеството на осъзнатостта, което човек притежава, автоматично сглобяват реалността, която той населява”. Comprendo?

Афоризъм 2 (не спирай да гледаш Луната)

Сега да разгледаме втория афоризъм. “Ако си конфигурирал  добър фънг шуй (в нашия случай Сила-осъзнатост-реалност) се чувстваш happy (колкото и да не харесвам тази дума). Ако имаш лош фънг шуй, се чувстваш като едно неподквасено лайно!” В съчетание двата афоризма ни дават логичния отговор за тоталността от безсмислие и океана от тъга в живота ни, който е много далече от съшитите с мръсно-бели конци теории за потребности, самооценки, комплекси и прочие. Не че тези тезиси са напълно погрешни, но наподобяват на пръста, който сочи Луната. И вместо да погледнеш Луната, си се вторачил в нелепо стърчащия показалец.

Афоризъм 3

Мисля, че афоризмът на мастър Йода не се нуждае от тълкуване. И все пак – хубава е дзен метафората с чашата чай. За да можеш да напълниш чашата с чай, първо трябва да я изпразниш. Същото е и с конструкта на познанието в живота ни. Докато сме задръстени от “описанието на света”, в който живеем, реалността ни (както и ние) ще си остане същата.

Извод: Безсмислието в живота ни произлиза от бъгавата ни реалност, проектирана от препълненото (като чаша вчерашен чай) с лични предразсъдъци и чужди описания съзнание, отразяващо тоталният ни недостиг на личностна Сила.

Ще го кажа по-бавно и по-разбираемо:

Аксиома 1: Наличието на Силата предопределя happy–то и късмета в живота ни.

Но не онова happy като да отидеш с тайфата в Лозен, да не мислиш за нищо и да плацикаш застаряващо-затлъстяващите си телеса в клоаката, в която са се изпикали преди това цяло стадо себеподобни. Не и късмета да спечелиш шестица от тотото например или някой  да ти се обади по телефона и да ти каже: “Присъедини се към нашата мултилевъл-маркетинг-тип-златен-дъжд пирамида и животът ти ще бъде “пей сърце” оттук навеки!”

А кое happy, кой късмет?! Това е тема на друг разговор и на друга статия. Вече пиша пета страница, а съм още на интрото.

Аксиома 2: Наличието (или отсъствието) на осъзнатост предопределя качеството на възприятието ни.

Оттук и аксиома 2.1: Качеството на възприятието предопределя качеството на живота (респективно реалността) ни.

Може да добавя и една пояснителна Аксиома тип параграф 2.2: Силата и осъзнатостта са като скачени съдове. Няма ли Сила, няма осъзнатост; ако осъзнатостта ни е ограничена – Силата също е крайно лимитирана – по размер и обсег на действие. Тогава и визията ни за живота не стига по–далече от носа ни или от лакомо изплезения за сладолед език.

Нещо като метафората за бедния и за богатия: “Който има, ще му се даде повече. Който няма, ще му се отнеме и малкото, което има”. Гадно, а?

Или като за някой току-що завършил студент по счетоводство, който се явява на интервю за работа. Изисква се минимален петгодишен стаж за да го вземат в счетоводната къща на някаква никаква длъжност. Но за да натрупа петгодишен опит, хм-хм, трябва да има петгодишен опит. Да бачкаш като счетоводител и то за някой лумпен, който ще те гледа отвисоко и ще те мачка като раб (оттам и раб-ота). Още по-гадно, а? :))

Ще повторя коана за сетен път, докато не получим завършен отговор, озарил ни като безпричинния дар на светкавичното сатори: Защо животът е безсмислен?

Стъпка встрани – Защото живеем в затвора на неосъзнатия ум

“Догмите са колективни концептуални затвори. И най-странното нещо е, че хората обичат своите затворнически килии, защото те им дават чувство за сигурност и фалшивото усещане за “Аз знам”.  Екхарт Толе

Сега ще ви разкажа още една история.

“Седя си да му еба майката. И си мисля – д’еба мама му! Изведнъж – еба си майката! Гледам – то си е ебало майката! И го заебах!” (анонимен автор от времето на ученическите ми години)

Е, хубавото на dimitartenchev.com, че няма цензура (в противен случай ще значи да се самоцензурирам, а това е как да кажа – крайно неинсайтърско). Другото хубаво нещо е, че спазвам обещанието си от началната страница, написана още при създаването на блога, – че “Целта на този сайт е да ви доставя ценно и богато съдържание и 0 % празнословна вербална шлака по теми, които касаят пътищата за преоткриване на истинското ни аз… “ :)). Горният цитат просто се синхронизира с това обещание. Не, не е шега. Маааалко по-долу нещата ще се на(с)вържат.

И все пак – по-горният цитат не е историята, която щях да ви разказвам.

Тя (историята) се случи в една далечна, далечна галактика, не толкова отдавна от днес.

Седя си на личния ми стол в кабинета и си мисля…хм! Мисля си… някакви мои си работи! Изведнъж…се почуква… “Да! Влезте.”…. Влиза мъж… видимо около 50 годишен. Сяда на вече легендарната черна кушетка срещу мен.

“Добър ден!”

“Добър ден!”

“Какво ви води насам?”

“Ами чух, че сте най-добрия!”

“Да, това е така (със скромно наведени надолу очи), но все пак какво ви води насам?”

“Ами имам всичко!”

“Дотук добре, искате да ви го взема ли?”

“Не, не! По-скоро не знам какво да правя с живота си!”

“Е! То никой не знае. Но какво общо има това с всичко-имането?”

“Ами не ми дава щастие!”

“Добро утро! Аз съм го казвал на семинарите ми и в интервюта още преди 10 години. Можеше да си спестите времето!”

“Да, но тогава си мислех, че ако стана милионер ще съм щастлив!”

“И не сте?!” (питам с привидно удивено изражение).

“Не. Затова след като го постигнах си казах ако пътувам, ще съм щастлив.”

Сякаш се повтаряше историята с Великия Гарик?!

“И не си? (вече минаха 5 минути от сеанса и сме минали на ти)”

“Не, не съм! След това си казах – остаряваш, ще останеш сам, няма кой да те наследи. И си взех жена – 25 години по-млада от мен. Имаме и дете.”

“Но пак не си щастлив?”, „предположих“ на сляпо.

“Не, не съм. Имам непрекъснато топка в слънчевия сплит и пия антидепресанти. Понякога имам усещането, че ще се взривя от напрежение, а понякога, че ще се удавя от тъга (не го каза толкова поетично, но в името на добрата фабула променям думите, но не смисъла и съдържанието – б.а.).”

“За топката – окей-ско! Тревожността е сигнал, че трябва да направиш генерална промяна в живота си. Но за антидепресантите – нещо не се кефя!”

“Да, и мен не ме кефят. Сега ще заминавам за Сейнт Мориц на ски.”

“И какво от това?”

“Ами… дано се почувствам по-добре.”

“За първи път ли отиваш там и изобщо някъде?” Вече знаех отговора. Беше ми казал, че е пътувал. Но в терапията е като в живота,  понякога въпросите, сюжетите, проблемите и цялата матрична шибания (да ме прощават позитивномислещите) се повтарят.

“Не. В началото някак ми ставаше готино, че съм там и забравях проблемите, но вече не.”

“По този начин си бягал от себе си. Стар трик на матрицата – “Пътувай по широкия свят и ще ти стане широко около врата”. Някакво хоби имаш ли?” (не предлагам чалга съветите на терапевта от историята за Великия Гарик; чакам да ми се изброят формите на бягство, които е пробвал досега, а и наистина ми стана интересно докъде може да стигне човек, който може да си купи всичко, за което му мине през акъла).

“Събирах скъпи часовници. Но ми писна. Сега събирам скъпи коли от една определена марка.”

“А от друга марка коли нямаш ли?”

“А, имам, имам… още седем.”

Вече не мога да се правя на тъпо-равнодушен, търпението ми е леко неприсъща черта, толерантността още по-малко.

“И за какво правиш всички тези простотии? Не виждаш ли, че не те водят доникъде?”

“Да и именно затова съм тук. Чувствам, че животът ми е безсмислен.”

Алелуя!

Това е реален сеанс, с реален пациент, с който водих готин, непринуден разговор преди да му съобщя, че има “червено хапче”, което разкрива истината за матрицата (разбирай животеца и живуркането) и дали той иска да го приеме.

“Да, да, искам ако ще помогне.”

“Истината ни прави свободни! И само тя може да ти помогне. Истината е, че животът, който си водил няма никакъв смисъл (оттам и усещането ти за цялото безсмислие). Цената на “успеха” ти струва петдесет години от живота ти.

А иначе парите са хубаво нещо. Могат да ти купят меко легло, но не и любов; скъпи лекарства, но не и здраве; подлизурска компания, но не и сродни души; цитадела срещу шибания социум, но не и свобода от него; бягство от себе си, но не и себепознание. Искаш още истина? Животът ти е протичал в затвор и ти си правил през цялото време по-комфортна килията си в него. В един критичен за теб момент си повярвал, че няма живот извън затвора. И с още по-голяма настървеност си заживял според правилата му. Но… душата си не можеш да излъжеш. Тя не иска Поршета, нито Мерцедеси, нито млади безмозъчни изрусени п….и.  Душата ти иска само свобода. И затова се бунтува.”

“Ама аз мога да пътувам, където си искам и да правя какво си искам. Не съм в затвор!”

“Затворът не е външното ти местопребиваване. Той е… твоят ум!”

Оттук нататък разговорът стана леко тегав. Той не ме разбираше. Или по-скоро не искаше да чуе. Затова се опитах да го кажа по-меко, с не толкова софистицирано-философски метафори. Започнах да го приближавам като самолет, който плавно се спуска към пистата, правейки кръгчета около София, докато чака гръмотевичната буря да отмине, а стюардесите са се изпокрили някъде и никой не ти казва какво става и защо не кацаш.

“Всичко, което си правил докъде те е довело?”

“Нямам представа. Което исках да постигна, го постигнах – направих фирми, бизнеси, пари, име, връзки… “

“Окей! Но имам един последен въпрос към теб: защо реши да постигнеш точно това, а не да станеш завършен медитатор в пещера в Бутан да речем?”

“Ами защото това всеки иска да постигне. Знам, че това е начина да успееш, това е самият успех – пари, положение, име. На това съм бил учен цял живот.”

“И именно това е затворът ти. Вярата… в догмата… че щастието се крие в придобиването (което и малоумните гуру-та по позитивно мислене твърдят, че ще те направи хаппи; вери, вери хаппи – като хапче… за (лъже)щастие). Затворът е във вярата ти, че това е единственият възможен начин да изживееш живота си.”

“Сега разбирам”, кимна той с глава, но аз не бях убеден в това.

“Имаш едно предимство пред повечето хора.”

“?”

“Че като кучето те цял живот си гонят опашката, а ти вече си я захапал”.

“???”

“Имам предвид, че те са повярвали в лъжата за щастието и за връзката му с придобиването. И постоянно намират обяснение за нещастието си (и вярват в него) – ако имах това, ако бях постигнал онова, ако не ми се беше случило трето, ако имах четвърта (жена) – щях да съм щастлив. Ти имаш всичко, за което мечтаят те и което повечето няма да постигнат. Това, че си тук показва, че си се убедил по емпиричен път, че всичко това те е довело до девета глуха.”

“?”
“Твоето предимство е, че вече няма какво да придобиваш. Вече може само да елиминираш.”

“Ама аз не искам да загубя придобитото.”

“Няма да го загубиш. Ще го елиминираш, ще махнеш излишното, непотребното, зловредното, затлачващо теб и енергията на промяната в живота ти.”

“Защо да го правя?”

“Защото колкото и да не ти се вярва – няма какво да губиш след като си загубил най-важното!”

“Ъ?!”

“Себе си. Затова и се чувстваш зле.”

“Ти-ру-ри-ру?!?!?!?!” (Мисля, че този път разбра – б.а.) “Как да елиминирам излишното?!”

“Ето това е ВЪПРОСЪТ!”, усмихнах се аз.

И му прошепнах на уше “Великата тайна”, под формата на басня:

“О, колко мразя всяка сутрин да снасям яйце”, оплакала се кокошката.

“Амчиии… не е необходимо вече да го правиш!”, подсмихнала се лисицата. “Заеби цялата работа!” Хауки, “Басня за закуска”

Сега прочетете онзи цитат по-горе (за седенето, майката и т.н.), който “по-нежните” души биха описали като “леееко циничен!”, а по-чувствителните уши биха пламнали, попържени от “цивилизован” срам и “благопристойна” потрес. И свържете двата края (цитата) на тази глава. Това е.

Стъпка напред (все пак не съм зодия Рак, за което благодаря, на който трябва там – съдба, родители, карми, дхарми, мегатайни и прочие…) – Правило на Парадоксалната Изродия

 “Личната Сила е чувство. Нещо като чувството, че си роден с късмет. Или може да се нарече нагласа… Воинът действа така, сякаш знае какво прави, когато всъщност не знае нищо.” дон Хуан Матус

“О-о! К’во стана, брато!”

Нали всички знаем какво да правим, как да го правим, защо да го правим (всъщност последното никой не знае). Нали се държим така, сякаш цялото мироздание ни е длъжно?! Какво скъпоценно създание се е пръкнало да пъпли, дои и осира планетата!  Може ли Вселената да не го забележи?! Тропа и роптае като няма това, което иска; крещи и ругае като започне алчно да (го) придобива (то – създанието – е вече важно в собствените си очи; усъвършенствало е “позата на колоездача” – превива гръб горе и натиска педалите отдолу); и блъска антидепресанти, и блуждае след като е постигнало “успеха” (ако изобщо го постигне).

Като стана дума за Вселената, в съзнанието ми изниква една случка от последната година. Действието се развива в един японски ресторант. Един тъпанар, който плюскаше звучно на съседната маса “полютираше“ на висок глас пред други тъпанари долнопробни нюейджърски бълвочи от сорта на видите ли колко щастливи трябва да сме, че “живеем в щадяща полютираща вселена и че тя ни спестявала всички излишни страдания и болки (явно е преценила, че много от гадостите, които преживяваме не са никак излишни – б.а.)”. Та “щадящата Вселена” ни давала всичко, от което имаме нужда. Ние само “хоп!” – трябва да се пресегнем и да си го вземем, ама на – не се сещаме да го направим! Вероятно този юнак беше изключението, потвърждаващо правилото в цялата тази “щадяща теория”. Вселената не го беше пощадила – нито на визия, нито на акъл, нито по отношение на що-годе прилични обноски (да не мляскаш като нерез пред още десет маси непознати и да не говориш скудоумията си на висок глас – най-меко казано дразнят, докато се опитваш спокойно да похапнеш).

Друг е въпросът, че цялата тази теория издиша отвсякъде. Достатъчно е да направиш кратка ретроспекция на един произволен ден-обикновен от живота си за да се убедиш в пълната несъстоятелност на “щаденето” и заемането на подобни “метафизични стойки”. Щаденето по някаква своя си причина Вселената е заменила с кривенето. Огледай се. Не е ли така? Кривиш се от бачкане за една смотана заплата (тези, които “работят за себе си” не правят изключение, даже гърчът е по-голям, защото го “правиш за себе си”…уж!); кривиш се в странни щраусови пози пред “по-висшестоящите” или пред “тези с парите”; кривиш се пред “половинката” за да не останеш сам или да не те линчуват роднините на село ако се разведеш; кривиш се от компромиси, от преумора, от безрадостност, от скука, от тъга, от безизходност, от суета, от неразбиране от другите, от самота, от нищета – материална и духовна, от липса на магичност в злободневието… мога да изброявам до безкрай, но схванахте посоката на мисълта ми.

“Ако вървиш след бръмбар, ще стигнеш до лайно.”  Българска поговорка

И до какво води цялото това кривене? До изведеното и дефинирано от мен Правило на Парадоксалната Изродия, което гласи:

Не искаш да правиш нещо, но се молиш да продължиш да го правиш, защото те е страх да спреш да го правиш.

Пример. Чиновник си в някое произволно министерство. Вече 25 години. Толкова си деквалифициран, че е вече немислимо другаде да си намериш работа. Когато дойде неделя следобяд ти се свива топка в слънчевия сплит, че на следващия ден пак си на безрадостната си службица. Място, пълно с интриганти; в среда, отровена от посредственост; в бит, плъзгащ се по критичния ръб на екзистенц минимума от вегетирането ти. Не може да ги понасяш, нали? Но не можеш да надигнеш главицата си, така са те учили.

“Преклонена главица сабя не я сече.”  Българска поговорка

Трябват ти парици за цигари, за сандвич за обяд и за билетче за градския транспорт. За да отидеш къде? Правилно, на работааааа!!! И въпреки, че не може да понасяш чиновническите зурли около теб и да слушаш грухтенето им; гади ти се от безцветната ти (бези)дейност; и имаш уртикария от пълчищата политикани, носещи се в сивите си костюми по сталинистките коридори (буквално повечето ни административни сгради имат архитектура в сталинистки стил и са от тези времена – б.а.) на властта, страх обзема я душата ти саката като реши да завие по пътека малка, непозната. По-нисък си от тревата и по-подчинен от раята. Защото умираш от един изконен ужас – да не те изритат от клоаката, която поляризира потенциала на перманентен ужас вътре в теб. Ето това е Правилото на Парадоксалната Изродия (съкратено ППИ)!

Това правило е валидно не само за държавния чиновник или за събирача на такса “пикане” в някой обществен кенеф. На практика то е валидно и за кариериста с манталитет на пиколо, който с лакти и колене, със зъби и нокти (да не забравяме и основното оръжие на кучките-кариеристки – вагината) си проправя път по стълбицата на чудовищната корпоративна йерархия; валидно е и за бизнесмена с малък или среден обсег на действие; и за милионера, минал на антидепресанти защото нещо “нервите го клатят”, страховете му се засилват, а вътрешните му дефицити се множат като детелини върху райграс.

ППИ може да се разпростре във всяка една сфера от живота. Да кажем си продавач на мечти, като пропагандаторите на позитивното мислене или си гуру (продавач на илюзии) – като източните “мистици“ на нашето съвремие (справка за четящите на английски – strippingthegurus.com ). Тук нещата естествено опират до пари, но не само. Да си Гуру е социален статус. Ти си “мъдър”, “всезнаещ“, “всеблаг“, всеебящ … абе да си го кажем направо – “все-просветлен”. Всички ти се възхищават, направо лелеят пред теб. И сега к’во? Да се откажеш от всичко това просто ей така. А ти е писнало да се правиш на нЕк’ъв си гуру. Писнало ти е и от последователите и техните патетични физиономии, идиотските им въпроси и натрапливото им овчедушно присъствие. Искаш само едно – да те оставят на мира с любовницата ти (ама разбира се, гуру-тата не правят такива неща!) на някой уединен доминикански плаж. Но за да се запази социалният ти престиж (разбирай надутото ти его) и финансовият ти статус (разбирай относително по-лекият ти животец на фона на високия ти стандарт) трябва да имаш още повече последователи, от които още повече ще ти се гади. Така че ще седиш мирно и ще търпиш “всенародната любов” на донорите си, молейки се да не се насочат към друг дългобрад самозванец, облечен в оранжева (а понякога в бяла) роба. Правило на Парадоксалната Изродия!

Или… си станала горда БГ мама-сан! Оплодили са те – два пъти. Изпълнила си репродуктивната програма, повелена от социалния ред. Вървиш с гордо вдигната глава, с дете в едната ръка и с количка (с второто) в другата. Сраснала си се с ролята на “щастливата” майка и “всеотдайната” съпруга. Правиш се, че всичко в семейството ти е наред и че не знаеш, че мъжа ти чука секретарката си. Да, той  закъснява редовно, защото “има много работа”. Иде ти да се гръмнеш заради обречения си, празен, протичащ с роботизирана повтаряемост живот. Но… това е ролята, в която си влезнала; това е амплоато, с което оцеляваш – и финансово, и като статукво; това е и “доброто” алиби да не поемеш грам риск в живота си и да не си признаеш, че си провалена. Затова за да е алибито пълно – пръкни и трето. Damn it! ППИ… again!

Или… явяваш се на интервю за работа. Гади ти се при мисълта, че ще продадеш свободата си на някой измекяр за някаква заплатка. Не искаш да почваш тази работа, но се притесняваш да не би някой друг да спечели рабското място, което (не) желаеш. ППИ! ППИ! ППИ! Накъдето и да се обърнеш, каквото и да правиш.

А защо го кръстих Правило на Парадоксалната Изродия? Защото има матрична повтаряемост, която го прави правило – първо (а и прекалено скромен съм за да го назова закон ;)) ). Защото действието, което извършваш и от което ти се гади е верно Изродия – второ. И като екстра изпитваш страх, достигащ до паника, да не загубиш изродията, – като това изръсва обилно количество Парадоксалност в правилото – трето.

“Тежко на умния между будалите.”  Българска поговорка

Знам, знам, отнесох се малко (както винаги). Но всичко това има връзка със Силата. Или по-точно с липсата й. С живота ни. Или по-скоро с живуркането му. Със знанието и моженето. Или по-точно с неразбирането ни за ППИ и неспособността ни да излезнем от него.

Кой е основният драйв (по нашенски движещата сила), който стои в основата на Правилото на Парадоксалната Изродия? Едва ли е трудно да се досетите. Като емоция – страхът; а като контекстуално обстоятелство – дефицитът. Страхът препарира чиновника като антилопа, повалена от лапата на догонващ я гепард. Именно тази емоция го спира да тегли една поетична майна на мизерията (и на ТРЗ-то), в която се дави.

“Високо вдигната глава сабя не я достига.” Скандинавска поговорка

На милионера – да заебе цялата работа, – която е изконсумирала най-ценният ресурс в живота му – времето, – както съветва лисицата от баснята. На майката да излезе от фалшивата си поддържаща роля, на която лицемерният социум придава такава значимост.

Страхът е основополагащата нишка, върху която се тъче битието на несвободния човек; той предопределя еснафското живуркане на героя на нашето време; и лимитира “решенията” му до зловредни алгоритми за правене на избори. Изборите, основани на страха; водещи до зоната на дискомфортния комфорт; включващи паник бутона на Правилото на Парадоксалната Изродия. Октоподът на страха е материализирал пипалата си под формата на ППИ във всички сфери от битието ни. А ние се придържаме към правилото безропотно и сме го приели като “хляба наш насъщний”. Защото ни липсва пределната яснота и искрата личностна Сила, които да разбият оковите на правилата.

“Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път – ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави, не бива да се влияе от страх или от честолюбие”. дон Хуан Матус

На място! (Стъпка ни напред, ни назад) – АБСОС или Грешката на неосъзнатото живеене

Странно нещо. Дори и да не сме чели Кастанеда (който никога не съм долюбвал нито като писател, нито като персона, да не говорим като “духовен лидер”, но съм го търпял заради учението на дон Хуан, който е съвсем друга бира) и IQ-то ни да не е от най-високите, знаем, че не бива да следваме или изоставяме даден път поради страх и честолюбие (его). Защото това е най-благоприятната почва за засаждане на семената на грешките и на колосалните насирания в живота ни. Същевременно повечето, да не кажа всичките ни избори са базирани именно на страха и на гротескната ни его-саморефлексия. Казано иначе – цялата решетка на световъзприятието ни е надградена върху усещането за “аз съм това или онова” (докато си оставаш едно лайно) и върху два основни страха: да не се срине представата ни за себе си (защото тогава става страшно!) и да не изпитаме поредната имплозия страдание от нещо, от някой или от липсата му.

В заключение – имаме изключително бъгава конструкция на световъзприятието, която предопределя ниската ни степен на осъзнатост (знание), раз(по)ложена в бетонираната от времево-пространствени-телесно-сетивни ограничения реалност. Това от своя страна конструира затвора на неосъзнатия ум и аерира подходящата почва за разпростиращото се със скоростта на буен плевел Правило на Парадоксалната Изродия в живота ни. Всичко това ни прави още:

• по-страхливи
• по-нещастни
• по-неосъзнати
• по-автоматизирано-рутинирани
• по-обусловени (социо-зависими)
• по-груби като възприятие (тяло-центрирани)

Което води до още няколко основни изводи, които никак не са в наша полза:

“Когато ти е слаб умът, да ти е як гърбът!” Българска поговорка

• Познанието ни за нас самите като същности (кои сме, от къде сме, защо сме) и знанието ни за Вселената като такава са практически нулеви. Това има колосални последствия за посоката на съдбата ни като чувствени същества.
• Способността ни да проектираме друга, различна реалност от тази, в която сме заседнали е също практически нулева.
• Дори възможностите ни да направим генерална ревизия в парадигмата си на живеене и некозметични промени в средата си, като това да разбием веригите на ППИ и да отебем изродите, които са тровили живота ни години наред с изродията си, клонят за повечето хора към минус безкрайност (примери около вас бол!).
• Възможностите ни да излезнем отвъд рамката на вътрешния мисловен диалог, изпълнен с мириади хаотични паразитни мисли и да позволим на магичното да нахлуе в делничната ни реалност са изключително рудиментирали, което прави шанса да успеем близък до нулата.
• Стремежът ни към свобода е обратно–пропорционален на затъването ни в тяло–центрираното съзнание (“BMW-це да му е меко на мутреското гъзенце; фитнесче, малко перхидролец, повечко златце; моренце, загоряло телесенце… снимка за Фейсбука за да цепи на село улука!” – сега го израпирах, не търсете източника другаде). Центростремителната сила на тяло–ориентираното съзнание, породена от телесните битовизми и консуматорско–алчните онанизми е с пъти, пъти по–голяма от центробежната сила към Свободата, която би ни отправила в полет към необятното.

“Каквото мислят мишките, котката го разваля.” Българска поговорка

А сега да резюмираме казаното до момента, спирайки на място преди да се засилим за големия скок. Цялото ни житие-битие се ограничава до няколко автоматизирани процеса, които спокойно могат да бъдат обозначени като “живуркане” и да бъдат събрани в една абревиатура от пет букви – АБСОС (АБСОС подобно на ППИ е отново мое “интелектуално чедо”, извоювано в неравна битка чрез подвига на мисълта 😉 ):

• Автомизиран безрадостен живот, протичащ в порочния кръг на две затворени вериги, – които съм споменавал многократно в лекциите и статиите си – всяка от които е автономна, и същевременно свързана с другата. Първа верига: работа – вкъщи – работа (с основен императив “Оцелявай!” До откат!). Втора: яж – плоди се – и сери (с основен императив “Бягай от болката, стреми се към удоволствията”).
• Безсмислен живот, протичащ в антивиталната среда на перманентни, засилващи се с годините ноогенно–депресивни–генерализирано–тревожни състояния, които са сигнал, ненуждаещ се от сложни психоанализи и когнитивно-поведенчески тълкувания.
• Стагниран живот, смазан от гравитацията на изтъканото от ригидни догми, погрешни вярвания и инфилтрирани себедеструктивни програми съзнание.
• Оскъден живот – мизерен в материалното, беден откъм духовност, плитък като  възприятие, дефицитен откъм идеи, креативност и живец.
• Живот, изграден върху солидната кула от страховете ни – апотеоз, на който е Правилото на Парадоксалната Изродия.

Автоматизиран (А)

Безсмислен (Б)

Стагниран (С)

Оскъден (О)

Изпълнен със страхове (С)

Tова е животът на съвременния човек. АБСОС! Да ви звучи фонетично някак познато? Като lapsus, нали? Неволната грешка на езика при разговор. АБСОС – несъзнателна грешка на живеене. АБСОС неминуемо ни запраща в плетеницата на асоциативното мислене. АБСОС като абсурд, като SOS (save our souls), като absent (на английски – липсвам, отсъствам) или като абсент – токсична психеделична напитка, с която се е друсал Ван Гог. АБСОС като гадос(т) – живот, изпълнен от зори до пладне с гърч!

“Ти работи, аз ще ти помагам – рекъл господ.” – Българска поговорка

Причината? Само една – неосъзнатост (в някои традиции се обозначава като невежество, в други като липса на сила, в трети – като себезаблуда, наподобяваща живот насън). Причината на неосъзнатостта?! И има ли безсмислието смисъл? Е, дойдохме си най-накрая на думата.

Квантов скок (незнайно накъде) – Приказки за силата

И така, каква е причината за неосъзнатостта? Същата като причината за залиняващата произволно взета форма на живот – липсата на енергия. Липсата на личностна Сила е причината за лошо конституираното съзнание, което стои в основата на трагикомично конструираната реалност (която става все по-твърдо-консенсусна с времето). Нещо, което може да се изрази с една проста корелация: липса на Сила – паянтово съзнание – бетонирана реалност. (Или ако отново се върнем към цитата на онзи китайски майстор: bad fung shui, you feel like a shit). Което резултира във време на застой или вегетиране.

Какви са измеренията на личностната Сила в живота ни?

Неописуеми като същност.

Колосални като значение.

Съдбовни като последствие.

И тъй като съм забелязал, че нещата се разбират най-добре с примери, ще прибегна отново до основния похват в тази статия – историята.

Кастанеда имал един познат, който берял душа. Линеел ден след ден и се приближавал с твърди стъпки към срещата си със смъртта. Тъй като този човек бил причината Кастанеда да открие години преди това дон Хуан, той чувствал, че му дължи услуга, искал да го спаси от неизбежната му “блажена” кончина, да му помогне да стъпи на пътя на човека на знанието. След дълги увещания Кастанеда успял да убеди дон Хуан да му даде практики на Силата, които берящият душа трябвало да започне да прави за да бъде изцелен. И сега следва един от двата най-важни постулата от цялото учение на толтеките:

“Но той няма да започне да ги прави (тези упражнения)”, казва дон Хуан “Защото няма личностна Сила”. И сега най-важното изречение!!!:

“Но всъщност”, добавя нагуалът след кратка пауза “Ако имаше личностна Сила, той нямаше изобщо да стигне до това положение.”

Прочетето го пак, и пак. Защото това е ключът към целия ни живот. Липсата на личностна Сила е причина за цялото ни нещастие, болести, мизерия, безсмислие; за цялата прозаичност, битовистичност, автоматизираност, обреченост и безрадостност; за целия невървеж, липса на късмет, на креативност, на искра и на магичност; за неспособността ни да случим каква да е промяна, камо ли квантов скок в осъзнатостта и респективно в живота си. Липсата на личностна Сила е причина за липса на каквато и да е сила (енергия) в коя да е сфера от живота ни – здраве, изобилие, любОФФ, знание, свобода… свобода… или каквото там ви хрумне. На мен ми хрумва – пак свобода.

Приемането на концепцията за Силата (съответно за липсата или наличността й в живота ни), води до няколко сериозни причинно-следствени връзки, които може да са ни от голяма полза (но не от онази полза тип “келепир” на бай ти Ганя).

“За мен Силата е съюзник, могъщ съюзник е тя! Животът я създава, кара я да расте. Нейната енергия ни обгръща и ни свързва. Сияйни същества сме ние, не тази груба материя. Трябва да усетиш Силата около теб; тук, между теб, мен, дървото, скалата, навсякъде… да. Дори между земята и този космически кораб.” Yoda, Star Wars

Ще резюмирам само по-важните от тях:

• Силата е нишката, която преде съдбата ни. Нищо не се случва без нея. Както нищо във Вселената не може да се случи без наличието на енергия.
• Имаш Сила – имаш т.нар. “късмет”, нямаш Сила – всеки ден си като изваден от центруфугата на пералнята. Накратко – Силата кара нещата да се случват, от най–дребните промени до ключовите моменти, които преобръщат съдбата ни.
• Силата ни синхронизира с Потока. Тя ни помага да се свържем с намерението, което едновременно и сътворява, и изразява естествения ред – редът от по-висш порядък в Мирозданието и отвъд него.
• Силата ни изважда от ролята на жертви, с която “удобно” обясняваме целият си АБСОС. Оправдания колкото щете – неправдата в живота, стихийно случилите се кофти обстоятелства в него, държава, политика, икономическа криза, разбито от лошия вълк сърце…
• Силата кара медитацията да тече, а умът да спира. Това отваря портала към магично-синхронично-акаузалните случки в битието ни.
• Наличието на Силата е единственият начин “да контролираме” (или по–точно да синхронизираме) съдбата си. Само така може да отпадне “ученето“ тип проба-грешка, което не е никакво учене, а обикаляне в кръг (и не на мене тия, че „омагьосания ден“, до който се е принизил животът ни е безценно училище, а Земята е нещо като “Итън”-а на Вселената, в който трупаме experience points за да ни приемат в астралния Кембридж).
• Силата е единственият възможен път към свободата и към нашата необусловеност. Няма Сила, няма свобода. Няма ли свобода, има АБСОС и ППИ – цял живот; живот след живот; и в живот между животите. Както се казва “И още веднъж за много години!”.

Хрумва ми и още нещо, което не бих го позиционирал в колоната по-горе. Ако всички гореизброени точки може да се сравнят с основните продукти на някакво невероятностно-невъзможно ястие, това “нещо” е по-скоро като подправката, без която ястието не би било така невероятностно-мега-удивително. То е:

Силата те прави пич!

Cool, eh?

И тъй като тази подглава се нарича “Приказки за Силата”, ще разкажа една история от първо лице.

“Хората и не подозират за съществуването на тайнствената сила, която носят в себе си. В този момент например ти можеш да стигнеш безкрая.” дон Хуан Матус

Действието се развива някъде около Мюнхен. Преди години. Карам си колата. Не съм сам – приятна компания, приятен трип, приятна отпуска – бягство от проблемите на трижди-шибаната рутина. Бягство… в илюзорната приятност (май такава дума няма, но пък има дума “щастие”, а такова нещо на свой ред не съществува, така че предлагам да пропуснем играта “тука има-тука нема” – поне този път).

Дет’ се вика завиваме си – а надясно, а наляво. Караме си, спираме, пак тръгваме и така… потопени в пътешественическа рутина (разнообразявана от време на време с щипка нега в нея). До момента в същото това пътуване сме спирали за по-дълго в Словения и Австрия. Установих, че е много по-удобно, приятно и дори “изгодно” (не обичам тази дума, затова ще я заменя с “икономически ефективно”) да наемаме по пътя апартаменти в малки китни градчета, кацнали по хълмовете на низините или в рурални селца, спотаили се в алпийските поли, отколкото да отсядаме в студените, неуютни хотелски стаи с протрити килими и избелели стени. В Deutchland обаче ударихме на камък. За това и ще разкажа… при тази ни (а не при следващата) добра среща.

Навлезнахме в Мюнхен точно по обяд. GPS-ът ни откара този път безпогрешно до един от туристическите информационни центрове в града. Бях убеден, че всичко ще се развие, както се беше случвало до момента в Австрия или Словения – гладко и безпроблемно. Отиваш в туристическия център, казваш, че търсиш дву- или три-стаен апартамент. Услужлива девойка започва да рови в компютъра, след това набира номер и си говори със собственика на имота; след това усмихната ти подава лист, на който са изписани точният адрес и телефонният номер – услуга, за която не заплащаш нищо. Всички са хаппи (фигуративно казано). Тук случаят обаче не беше такъв! Оказа се, че изобщо нямат база данни с апартаменти, които се дават под наем в Мюнхен. Отделно нямало места и в хотелите на града – не че имах намерение да ползвам хотел, – защото както се изказа със саркастичната си мазно-бюргерска физиономия бюрократката от тур офиса: “Munich is a bussy city!”  След тази реплика тя погледна надменно над рамката от дългодиоптрените си цайси в пространството над мен (сякаш четеше аурата ми), след което рязко потопи – като чайка, ловяща риба – погледа си в “тежката и отговорна работа, от която зависеха съдбините на света, мира по Земята, баланса на Силата в Галактиката и т.н.”.

След като обиколихме за час-два града установихме, че вибрацията, архитектурата, атмосферата, динамиката, бита нещо не ни кефят. Реших да следвам логичния алгоритъм, който бях прилагал до момента. Не отсядаш в голям град. А започваш да странстваш из малките околни градчета (или села) и намираш уютен апартамент в двуетажна къща или малък блок от воле; при това разположен на разстояние не повече от 30-40 км. от по-голямото населено място.

В този миг обаче без да очакваме като “незалужен дар от съдбата” получихме духовна инициация в стоическата практика “ходене по мъките”. Започна едно безкрайно обикаляне през села, нивя, градове и паланки. GPS-a не показваше да има информационни центрове за туристите – нещо, което беше неизменна част от устройствения план на центъра на почти всяко австрийско село. Не, кучката Garmin този път не грешеше! Нямаше ги и табелите, тип показалец, срещащи се буквално на всеки ъгъл в словенските села, които приятелски ти сочеха къде може да си вземеш стая или апартамент под наем (ако решиш да не биеш път до туристическия център). Посред бял ден хора по улиците почти не се срещаха. А когато намирахме такива и спирахме за да попитаме за някакъв готин подслон – те неразбиращо повдигаха рамене или клатеха глави. В най-добрия случай спрягаха неразбираемото име на някой град с 200 жители по-голям от техния, в който имало хотел. “Но аз не искам хотел! Искам си апартамента! Да си сготвим прясноуханна паста, салата в цветовете на дъгата и да си пусна релаксираща музика с чаша вино от зелено грозде в ръка!”

Град след град, село след село. Час, два, три, четири, пет… от мрак до зори (е тук беше от следобед до мрак). Стана вечер, магазините започнаха да ги затварят. Може би бяхме пребродили периметър от няколкостотин километра около Мюнхен.

Хммм, хммммм. Нещата нещо не вървяха както трябва. Настъпваше и сагата “Здрач”. Бяхме уморени, гладни, жадни, немити… смачкани от дългия път от Залцбург до Мюнхен и още по-мъчителното обикаляне в търсене на комат хляб и подслон (добре де, леко драматизирам… само заради съспенса 🙂 ). Няма да забравя как спрях в един град и видях някаква жена да спуска щората на магазин. Приближих се до нея и я попитах за апартамент под наем. Казах й, че обикаляме часове и дали не може да ни покаже пътя към Обетованата земя. Тя направи жест, който българин няма да направи дори и в десет поредни живота. Отключи обратно щората, вдигна я, отвори магазина, взе някакъв указател и над половин час въртя различни телефони. След всеки разговор казваше: “Не, тук е заето. Не, тук, няма да стане. Не, не, не!” Накрая ми стана неудобно, че отнемам от времето й. Благодарих й с неподправена балканска топлота (ай, стига бе, посмали малко!) затова, че откликна на молбата ми за съдействие. Казах й, че ще се справим някак оттук насетне. И без особено да си вярвам се метнах в колата и продължих да обикалям… в кръг. Спътниците ми бяха с тотално паднал гард. Те ме убеждаваха: “Да се навием на хотел! Няма да е като апартамент, ама вече не издържаме. Трябва да хапнем, да се изкъпем, а утре ще продължим с търсенето”. Предложението звучеше разумно. Но бяха омаловажили един прост факт, който нямаше как да бъде променен до края на прераждането ми – че аз съм Телец. И когато Телецът се ядоса става тъпоумно упорит. На предложението отговорих: “Ако трябва ще спим в спалните чували (носехме ги да си правим дишания в Алпите) насред полето, но аз компромис няма да направя!” Рече и отсече и някой от трибуната го свлече.

Вече започваха да присветват уличните лампи и светлините в къщите. Малкото хора, които се срещаха по тротоарите през деня, се покриха в нелегалност. Набрах GPS-ът и той показа, че в селото-град, в който се намирахме има някакъв малозвезден хотел (което беше още една причина да резистирам на предложението за абдикация). Чувах все по-често мрънкане вдясно от мен и роптаене от задната седалка: “Айде да ходим в хотела. Пикае ми се, гладни сме, две не виждам….”. В един миг разбрах какво не е наред. “Bad fung shui, you feel like a shit!” That’s it! Кога нещата не вървят както трябва (знаете го – любим цитат, от любим поет – Мики Рурк)? Когато нямаш личностната Сила да ги промениш. Тогава всичко е в застой. Обикаляш в порочен кръг около Мюнхен (което е да си го кажем направо – дребно-битовистичен проблем на фона на джунглата-живот). И изглежда, че целият свят се е настроил срещу теб. Но така ли е в действителност? От дистанцията на времето след всяка такава случка ще отговоря с недвусмисленото “Не мисля”. Отговорът е, че нямаш и квант личностна Сила за да случиш дори незначителна промяна-каприз в реалността си. Ето ви още едно потвърждение на несъстоятелността на “позитивното мислене”. Между мисълта (която нищо не случва) и Силата (която всичко случва) реалната връзка е никаква.

“И какво ще правим сега?”, чух познатия глас до мен. “Ще ви помоля да млъкнете поне за десет минути!” рекох с твърд и непоколебим тон. “В хотел няма да ходим, забравете!”. Беше ми писнало от всичко. Бях вече навит да отседнем, където и да е, дори да е в селския хостел на 200 м. от нас. Но упорствах заради спорта и вече беше немислимо да отстъпя – също едно от добрите качества на Телеца ;)). Загасих двигателя на колата. Изтегнах вкочанения си гръб на седалката и започнах да правя BI – Инсайтинг интровертиращото дишане, като неусетно навлезнах в медитация. Не беше трудно да се случи, бях пределно изморен и пренаситеният ми от сетивни стимули ум имаше нужда от временно изключване.

Може би бяха минали няколко минути, а може би и час, когато отворих очи. Огледах се, спътниците ми се бяха умълчали.

“Вече знаеш ти, това, от което нужда имаш.” Yoda, Star Wars

Погледнах през страничното стъкло към тротоара. Бях спрял наглед произволно пред някакъв магазин, който противно на човеко-време потока в селото-град беше все още отворен. Някакъв вътрешен импулс ме накара да слезна от колата и да влезна в магазина. Имаше двама мъже на видима възраст около 30-35, които нещо си лафеха. Огледах се. Оказа се, че продават компютри – стока, която имаше малко общо с намирането на апартамент под наем в задаващата се нощ. “С какво мога да ви помогна?” беше предполагаемата реплика на единия продавач. Обясних му, че можем да се разберем само на английски. За съжаление Германия е нямала силен флот по време на “великите” географски открития и респективно колонизирането на света; от там е нямала колонии; от там немския не е станал световен език; затова и не го знам. “No problem” ми отговори с усмивка мъжът. Погледнах на плота, който отделяше неговото пространство от това на клиентите. Видях хубави рекламни химикалки на магазина му, сложени в нещо като чаша. Взех една и започнах да щракам с нея. След няколко десетки щракания вдигнах очи и видях учудените изражения на продавачите. Очевидно бях избушил. “Работата стои така” казах аз. “Не търся компютри, нито някой, който да преинсталира операционната ми система на черно (всъщност вие правите ли го? – шегичка :)) Търся си апартамент – с кухня, боядисана в златисто и луксозна баня, ако може с вана. Утрепан съм от път, от обикаляне. И да, Германия няма нищо общо със спомените ми от 70-те, дори с Германия от края на 90-те. Страната ви отива по дяволите!”. Видях как очите на мъжете бавно се метаморфозират във формата на току-що изпечена (аз не пържа, да знаете!) палачинка. След което се усмихнах и им преразказах разказа “Немили-недраги”, обаче в първо лице.

“А проблем ли ще е ако апартаментът е на 48 км. от Мюнхен и кухнята е боядисана в бяло? Но има вана” усмихна се единият бюргер, който по-късно се оказа собственикът на магазина. “В бяло?!?!?! Това да не ви е болница! Що за вкус имате тук?! Аз дори шибаните си тавани не боядисвам в бяло!” Това бих извикал при нормални обстоятелства (шегувам се!). Но сега само се усмихнах и казах: “Найн, найн! Кайне проблем, майн фройнд.” “Мисля, че мога да помогна”, рече той. “Но трябва да се обадя на decission maker-a вкъщи”. “Разбира се, ще изчакам в колата”, отговорих му аз. “Но мисля, че няма да мога да ви издам фактура, не даваме апартамента официално под наем” запристъпва от крак на крак той. А, и сива икономика значи и то в Германия, а?! Казах ви, че държавата ви отива на кино… ;)) “Кайне проблем!” усмихнах се аз.

Десет минути по-късно бях задал нови GPS координати, на фона на всенародната радостна глъч, която изпълваше купето на колата. Пастата, ваната, музичката, винцето от зелено грозде – holly shit! Миражът беше на път да се превърне в реалност!

Сега вие ми кажете – какъв е шанса да спра на безлюдна улица “случайно”, пред магазин за компютри, който дори не съм забелязал. Магазинът да е отворен в 9 вечерта пак “случайно”, когато цялата бюргерска общност се е изпокрила в домовете си, сложила си е нощните шапчици и се готви за сън. Да влезна в магазина и да заговоря за битово-екзистенциалните си проблеми и за това каква е била Германия през младините ми. И тези проблеми да бъдат решени за миг?

Пичът, се оказа, че ме е изпратил в малко градче на около 20 километра от мястото, където се намирахме. В собствената си къща, при… собствената си жена (доста авторитарна фрау, която се оказа, че има цяла колекция от книги за позитивно мислене). Където имаше “случайно” обзаведен апартамент, за който са имали “случайно” идеята да се дава под наем за туристи, но не разбрах защо я бяха отложили във времето. Имаше две спални и хол; кухня (вярно бяла, но с чисто нова  дървения). И “о миг поспри!” (на немска вълна сме все пак): изцелителна вана с гореща вода. И всичко това само за 65 евро на вечер! Ех, живооот! “Good fung shui, you feel happy!”  “Филе данк, гранд мастър!” Прав си! Фънг шуй е място на Силата, също както и собственото ни съзнание; което може да превърнем както в място на Силата, така и в зловредна геопатогенна зона.

“Кална дупка? Блатиста? Моят дом това е!” Yoda, Star Wars

 Епилог – Силата да бъде с теб!

Идеята на тази статия беше да нанесе няколко бързи и категорични щрихи (като размах на четката на майстор на китайски йероглифи) за ролята на Силата – във Вселената, в съзнанието, в битието и в съдбата ни. За това до какво води изчезването, както и появата й; за Силата като абстракт, за който няма доказателства (да си търсят доказателства нАучните бачкери в (е)БАН, които и без това по цял ден си чепкат джоджена, непохватно симулирайки правенето на (квази)наука).

“Науката е заела в днешно време мястото на Инквизицията от средновековието.” Лев Толстой

Но и за Силата като конкретно проявление – като недвусмислено-единствено-възможно-безапелационен фактор, който може да ни изкара от затвора на АБСОС; да преустанови Правилото на Парадоксалната Изродия; и да ни изведе далеч отвъд живота ни на тихо отчаяние.

За Силата – като път!

Силата – като съюзник!

Силата – като (себе)упование!

Силата – като свобода!

Силата – като извънординерната магичност…

Някои може да каже, че не съм дал конкретни правила и практики за Силата. Отговорът ми е: “А поспри се малко!”. Завършвам 20-та (словом – двадесета) страница, пич! Няма как такава необятна тема да бъда обхваната в една статия; нито в една книга; нито в томовете на Енциклопедия Британика. Нито има някакъв смисъл в това.

За Силата като практика… предстои да я преживеем – без думи, без анализи, без излишни интелектуални спекулации.

Ще медитираме, ще декондиционираме, ще намираме места на Силата и ще се сближаваме със съюзници на Силата; ще правим дишания за Сила и ще поставим основите на мировъзприятие, отдадено изцяло на Силата. Да, за Силата не се говори. Тя се преживява, в първо лице; тя се практикува – с автентични практики; тя се усвоява, разбира, насочва, приема – изцяло емпирично в променените състояния на съзнанието. Но със Силата не може (и не бива) да се полютира в стил следовник-на-кехоу-тип-дървен-философ (пригответе ми пликче „Балкан“ – по-старото поколение знае за какво служи).

С някои от вас ще се видим на Големия семинар 2015, – изцяло посветен на Силата, – или някъде… по пътя за натам!

А дотогава take that:

“Намерението не е мисъл, не е обект, нито желание. Намерението е това, което може да направи така, че човек да успее, когато мислите му казват, че е победен. То работи въпреки прищевките на воина. Намерението го прави неуязвим. Намерението запраща шамана през стената, през пространството, в безкрайността.” дон Хуан Матус

 

• InSighting Зоната на Свободата
  INSIGHTING ЗОНАТА НА СВОБОДАТА 4D — Дъх, Дух, Дихание, Дишане (овладяване и балансиране на Eнергията) 7 ДНЕВЕН РИТРИЙТ В СВЕТА НА МАГИЧНИТЕ, МИСТИЧНИТЕ И НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ НА СЪЗНАНИЕТО ...
• Дишането – моят път към свободата
  Една среща с Димитър Здравейте! Как сте в този сив есенно-зимен ден? Никъде не ти се излиза, залостил си се на топло в бърлогата си, сложил си си чаша чай, уиски или червено вино (всекиму с...
• Временните Автономни Зони – оазиси на свободата
  Зоната на комфорт vs Временните Автономни Зони Как да достигнем до оазисите на свободата един сеанс с д-р Димитър Тенчев Отдавна ми се искаше да напиша статия за Автономните Зони – тема, която ме...