Изневярата

сп. „Жената днес“, март/април 2015 г.
Статия на: Лилия Попова

Какво е изневяра? Трябва ли да има сексуален акт, за да има предателство?

Изневярата е една дума, идея, понятие, превърнало се в сложен социален комплекс, изобретен и надграждан от човека, за да оправдае конкретно една негова емоция – ревността и произлизащото от нея чувство за собственост над другия. Погледнато от тази гледна точка можем да отговорим на въпроса какво е изневярата така: неоправдаване на очакванията на някого, че му принадлежим. Вече въпрос на интерпретация е дали принадлежността е телом, в мислите или в речта. Ако приемем библейския императив: “Ако съгрешиш в мислите си – вече си съгрешил”, значи на земята няма да остане един праведен човек. И никакви бурки, забрадки или девствени пояси не могат да попречат на някой да “съгрешава” ежедневно в ума си.

И тъй като “изневярата в мислите” е практически невъзможно да бъде доказана и е трудно уловима като “повей на съзнанието”, днес се държи много повече на физическата вярност и тя се издига в култ от псевдоморалистите-пуритани, от политическите лицемери, от религиозните фанатици. По една проста причина – физическата изневяра е лесно доказуема. Тя е най-малкото обозрима като величина. Но и в този случай нещата не са еднозначни. Според Бил Клинтън оралната любов не е изневяра, въпреки че има вид физически контакт. Имал съм не една пациентки, които са твърдяли същото – не са изневерявали на партньорите си, защото фелациото не било изневяра. Имах моя ученичка от курсовете ми по хипноза, която сподели, че се е развела с мъжа си не защото й е изневерявал физически (и двамата нямали проблем с това и си били дали пълна свобода, даже правели и тройка). Не можела да му прости обаче фактът, че на любовницата си обръщал много повече внимание и й купувал по-скъпи неща. Тя каза: “С нея отива на Сейшелите, а мене праща в Париж”. На което аз й отговорих шеговито: “Човекът знае коя е жената със стил. Сейшелите са за чалгарите, а Париж – за хората с арт отношение към нещата от живота”. Ето – за нея изневярата се въплъщаваше във вниманието, общението, дори и като материално проявление.

От примерите виждаме, че феноменът “изневяра” в едно партньорсто се базира на две гледни точки и възможността им да се пресекат или разминат като успоредни линии в пространството. Първата е ние кое считаме за изневяра и какво вътрешният ни цензор ни позволява да правим без да изпитваме изпиващото чувство за вина, което “прецаква качеството на преживяването”. Втората – какво счита партньорът ни по дадения въпрос. Ако двете гледни точки се слеят или имат много допирателни – имаме консенсусна реалност за изневярата. Ако ли не – всеки живее според собствения си аршин. А връзката става римейк на една игра от детството ни – “Стражари и апаши”.

От всичко упоменато дотук можем да резюмираме казаното така.

Първо – изневярата е субективна, а не обективна категория. Има семейства, които ходят на суингър клубове и не считат, че си изневеряват. Има други, при които няма налице физическа изневяра, но въпреки това връзката е ежедневно тровена от дози подкиселяваща я ревност.

Второ – изневярата е морална, а не етична категория. А моралът, както знаем е условен феномен и се променя във време-пространството, в зависимост от наслагванията на доминиращата култура, цивилизация, религия, дори и политически строй. В древен Рим е било повече от нормално не само мъжът, но и “господарката” да използва сексуалните услуги на робите. Ревност не е имало, думата изневяра – също. А помните ли как звучеше в комунизма думата “парясница”? Вижте за по-малко от 2000 години каква промяна е настъпила.

Етиката напротив – е вечна. Дълги години съм преподавал медицинска етика в Медицински Университет. И казвах на студентите ми, че ако трябва да запомнят едно изречение, то е: “Моралът е условен, етиката – вечна”. А най-важната практическа стойност е да успеят да различат, кое е “етично” и кое – “морално”. Счита се, че ако всички етични принципи бъдат изубени във времето поради деградация на обществото, един ден те ще бъдат преоткрити в непроменен вид (при условие, че живеем в същия тип Вселена), точно както биха били преоткрити законите на физиката или основните постулати в математиката например. “Не трябва да изневерявам на партньора си, защото е социално неприемливо и ще имам проблеми” – ето ви “морално” обусловена мотивация. “Не искам да бъда с друг, защото ще нараня партньора си” – това вече е етичен принцип – “Не прави на другите това, което не искаш на теб да ти причиняват” – в случая психическа болка.

Неизменна ли е изневярата? Всички ли го правят?

В западния свят изневярата е масово явление. Това е факт. С настъпването на сексуалната революция тя стана ежедневие, но исторически можем да я проследим във всеки строй и епоха от развитието на човечеството. Но знаем, че за всяко правило има изключение. Изключенията, които познавам са много повече от едно. Така че не, не всички го правят. Може да попиташ защо не го правят? В добрия вариант – защото обичат безусловно човека до себе си и не могат да си представят друг (важи най-вече за жените). В по-тривиалния случай – от страх. Да не загубят финансовото или социалното статукво, или да не бъдат набити, или да не им вземат децата и т.н., и т.н.

Жените или мъжете изневеряват повече?

Преди няколко години щях да кажа категорично мъжете. Днес вече не е така, особено с идващото копи-пейст поколение, родено през 80-те и 90-те. Знаем, че в любовта и във войната няма правила. Изневярата е част и от двете. Така че няма защо да търсим закономерности. Има хипотеза, че дори има ген на изневярата и някои са генетично по-склонни към нея, както беше изолиран ген на алкохолизма. Но това не е доказано.

Прощават ли повечето хора или това остава рана завинаги?

Ако разсъждаваме в конвенционален план прощават два типа хора. Тези, които много обичат. И тези, които ги е страх (най-често поради икономически фактори) да загубят партньора си. А дали остава рана? “Раната” е субективен феномен. Тя зависи от характера на личността, структурата на съзнанието му, от способността му да се трансформира, да прави промени в себе си, в живота си, в реалността си.

За мен прошката от психотерапевтична гледна точка отново не е морален акт. Тя е способността нещото, което ни е измъчвало да загуби емоционалната си сила и преживелищната си стойност за нас. Ако даден факт, бил той изневяра е изчерпан като емоционална реакция на него, значи сме простили или най-малкото не ни пука повече.

Как се преодолява?

Опитах се да отговоря на всички въпроси в интервюто максимално обективно, дисоцийрайки се от личните ми пристрастия и предубеждения по темата. Но на този въпрос ще си позволя да бъда пристрастен. Изневярата се преодолява на първо място ако желаеш това да се случи. А това означава да излезнеш от ролята на жертвата, на която съдбата (в случая партньорът) е поднесла нещо непрежалимо или непростимо. След това стои въпросът КАК това може да се осъществи. И отговорът се крие в преживелищните методи на терапия – насочени към себе си, към истинското дълбинно аз и изцелителния потенциал, заключен в него. Такива методи са Интензивното дишане, медитацията, хипнозата, странстванията в магичните вселени на несъзнавания ум.

Аз изповядвам становището, че не може да има изцеление ако няма трансформация. А не може да настъпи истинска трансформация без наличието на транс. Трансът от своя страна се индуцира с помощта на споменатите преживелищни методи. Няма да преодолеете и елементарна травма на биографично ниво с умозаключения, воля, “позитивно мислене” или каквото и да било мислене, разговори, самоубеждения, убеждаване отвън или очаквайки да се появи “амнезията на времето”. Може да я потиснете, да я натирите дълбоко в несъзнаваното си, да я превърнете в част от сянката си, но тя ще продължи да ви “яде” отвътре и да се проектира върху екрана на живота ви отвън. Трябва нещо да “прищрака” дълбоко в съзнанието ни и да ни освободи от бремето на миналата травма. А това се случва само и единствено в променените състояния на съзнанието, без опосредстването на мисловния процес, който стои винаги в основата на проблемите ни.

Съществува ли любов и доверие след изневярата?

Познавам такива случаи – сещам се за поне няколко двойки, които са заедно и относително хармонични и до днес. В общ план обаче ако е попаднала капка отрова в чашата на доверието – цялото съдържимо на чашата се превръща в отрова. Затова считам, че в тези случаи раздялата е по-доброто решение от доживотния компромис. И не защото изневярата не може морално да се оправдае (за мен психотерапията не трябва да се подчинява на морални категории, колкото и да се опитват да я натирят в тях), а защото отровата трови – съзнанието, битието, живеца ни. В случая свеждам терапията до чисто прагматично ниво.

• „Как да влезем в ритъм след дългата ваканция“ – д-р Димитър Тенчев за Nova TV
  Участие на Д-р Тенчев на тема "Как да влезем в ритъм след дългата ваканция" в интервю за "Здравей, България" по Nova Tv.   Виж цялото видео интервю:    ...
• Депресията на депресарите
  Един различен поглед за депресията в поредния сеанс с д-р Димитър Тенчев  (Внимание! Четивото е непрепоръчително за ординери!) “Здравей, как си днес?” “Great!” без да се замисли ще изстреля ...
• Депресиите се активират по Коледа
  в. “24 часа” / 6.12.2013 г. Интервю на Анна Ботинова с д-р Димитър Тенчев Д-р Тенчев, в навечерието на коледните празници се очаква приповдигнато настроение, а психотерапевтите говорят за увел...