За мен

Биография

Кратка и ясна:

“Правим себе си или нещастни, или силни. И в двата случая влагаме еднакво усилие” –  Карлос Кастанеда

Димитър Тенчев е роден и живее в София. Той е психотерапевт, писател, инспириращ лектор и семинар лидер на тренинги, курсове и ритрийти по  InSighting, хипноза и развитие на потенциала на личността. Д-р Тенчев е привърженик на формирането и разпространението на Различния мироглед. Това е пътят на новото световъзприятие и алтернативните стратегии на живеене, които противостоят на конвенционалните, конформистки и “полуфабрикатни” заготовки от шаблонно мислене, неоригинални цели и фалшиви стандарти за “живеене и успялост”, присадени в мирогледа на съвременния човек от матрицата на консуматорското общество. Основател е на системата за личностно развитие InSighting и е автор на бестселъра Wishpin.

По-изчерпателна и от първо лице (за хора с повече свободно време по-дълбоки търсения в измеренията на свободата): 

“За да се намериш, първо трябва да се изгубиш” – Сантяго дел Торо

Казвам се д-р Димитър Тенчев и съм на…

“Момент, момент!” Режисьорът в мен “прекъсва кадъра” и казва, че трябва да започна отначало. Името не било важно, нито титлите (някои хора се идентифицирали с титлата “доктор” повече отколкото със собственото им име), а съдържанието. Нали съдържанието е ключово за този проект?

Добре… да пробваме пак. Аз съм на…

“Стоп!” Вътрешният ми коректор започва вече да нервничи. Възрастта също нямала значение. Някои деца говорели като мъдреци, а много “зрели” хора се държали и живеели като глупаци. Това също не било определящо за съдържанието.

ОК… тогава да караме по същество.

Роден съм в София и съм израснал пак там. Завършил съм Медицински Университет – София. Два пъти. Веднъж медицина и веднъж здравен мениджмънт. Живея, работя, пиша, движа се и пребивавам основно познайте къде. Да, правилно… в София!

Не знам точно какво ме е накарало да се родя точно тук – в София, България. Но споделям виждането, че зад всяко нещо стои причина – често невидима, принадлежаща към ред от по-висш порядък, която умът ни не схваща и определя като несъществуваща или класифицира към секцията “хаос” (да не се бърка с д-р Хаус, между впрочем любим персонаж, нито с едноименния жанр музика – не толкова любим за мен). Но каквато и да е тя, причината – най-вероятно е смислена. Поне се надявам да съм си го “чекнал” отгоре така, преди да слезна на планетата Земя.

Сигурен съм обаче в едно. Когато си на едно място, в определено време – съдбата те среща с хората, които се намират на същото място и в същото време. И това не е просто случайност. А е съдба. Така че съдбата ме срещна и ме среща с невероятни хора. Нашите животи се преплитат за кратко или се вплитат за по-дълго в нишката на времето. Крайният резултат е, че аз им помагам да намерят изгубения път към себе си и да премахнат компромисите от живота си, намирайки не просто изцелението, но преоткривайки целостта на истинското си аз. И те ми помагат също. Да забележа нова частица от цялостната картина на недоредения пъзел на живота ми и да намеря точното й място в него.

През 20-те и първите няколко от 30-те години от личното ми летоброене много се лутах. Търсих не просто подходящата “службица”, където да извегетирам най-хубавите години от живота си, а мястото си във Вселената и нещото, което ще осмисли битието ми тук, сега и занапред. (Tук Режисьорът ме спира отново и ми казва, че в т.нар. младост не са заложени най-хубавите ни години. Ако живееш според сърцето си и не правиш компромиси, всяка следваща година ставала все по-хубава като отлежалото вино или уиски (въпрос на вкусови предпочитания). Tова било част от Различния мироглед… ) Търсих и не намирах. Нарекох го “времето на застой”. Отказвах се многократно да бъда “различен”, опитвах се да стана “като другите”, да се самозалъжа, че в живота не се случват революции и да се самонавия, че “хората реалисти” (днес ги наричам ординери) не се измъчват от екзистенциални въпроси и живеят доста по-леко от другите. След което нещо размирно в мен се пробуждаше отново и отново, и ме пришпорваше да продължа да търся, дори и намирането да продължаваше да ми бяга. През времето на застой преминах през БАН (и до днес имам кошмари, че вървя из високи сталинистки коридори и съм пак на работа там) и като преподавател в Медицински Университет – София (благодаря на Факултет по обществено здраве, че ми дадоха времето и възможността да развия това, което правя в момента! :)).

В периода между БАН и МУ опознах “големия” бизнес в мултинационалните фармацевтични компании и завинаги възненавидях корпорациите, “корпоративната им етика”, “корпоративния им начин на правене на бизнес”, “корпоративната матрица”, обезличаваща зомбирания и поробен често навеки наемник (независимо дали ставаше въпрос за обикновен служител или представител от “висшия мениджъмънт”) и “корпоративния им код”, убиващ индивидуалността, креативността и различността в зародиш у всеки, имал неблагоразумието да остане за повече от година там.

Така през тези близо десет години на струващо ми се за тогава безплодно, безпътно и мъчително житейско странстване, стигнах до няколко основни извода, които станаха крайъгълни камъни във философията на InSighting  и в методите ми на провеждане на психотерапия:

1.     Когато се опиташ да станеш като другите и се откажеш от уникалността (и различността) си, винаги губиш – първо себе си и след това пътя си.

2.     Цената, която плащаме за отказа от самите нас е винаги голяма. Тя може да се сведе до една дума: проблеми – здравословни (психически и физически), емоционални, личностни , междуличностни, житейски, екзистенциални или чисто битови. Започва да ни се изплъзва “кубическият сантиметър на късмета”, а ние все по-малко харесваме и уважаваме човека, с който никога не можем да се разделим… поне до края на живота си – този от огледалото.

3.     Всяка затръшната врата е скрита благословия. Тя просто показва, че не сме на пътя си, не живеем своя живот или просто някоя глава от него е затворена. Това беше един от най-трудните за учене житейски уроци за мен. Защото обществото категоризира затръшнатите врати като “неуспехи”, а ако има серия от такива, те заклеймява като “лузър” (или казано по нашенски неудачник).  Днес мога да освежа това правило така: “Всяка затворена врата само показва, че има друга, която ще се отвори с лекота и ще те отведе до нещо много, много по-добро за теб”. Довери се на живота и не чупи главата си в затворени врати!

4.     Основен показател до каква степен сме се отклонили от истинското си аз са компромисите, които правим със себе си. Колкото по-големи и повече на брой са те, толкова повече ще затъваме в блатото на безнадеждността и толкова по-неблагоприятни ще стават ситуациите в живота ни. В живота ли ни казах? Грешка! Компромисите ни карат да живеем според очакванията на другите, т.е. да живеем нечий друг живот, но не и своя.

5.     Като стана дума за живота. Основно и за мен най-важно правило е: Животът е промяна. Човекът, вкопчен в сигурността е човекът на статуквото.  За статуквото “промяната” е като тамяна за дявола. Човекът на статуквото предпочита познатото зло пред непознатата свобода, скрита зад енигматичния воал на вечно променящата се вселена. Така той прави едновременно себе си и света, в който живее по-нещастни.

6.     Познатите пътища водят до повтаряне на познати съдби. Проправянето на непознати пътеки ни правят оригинали и ни застраховат от риска да станем нечие копие. Те ни отвеждат до върховете на сбъдването на мечтите ни.

Има още много инсайти от пътя, които мога да споделя с вас, но да не ставам многословен. С някои от тях може да се запознаете във Философията и Акцентите на InSighting. Но не искам  да пропусна едно правило (и след него още едно), което не мога да кажа (все още), че е универсално, но е валидно на 100% за мен:

7.     Не работи за никой друг освен за себе си! Това ще потисне потенциала ти, ще възспре изявата на креативността ти и ще те направи несвободен. Ако все пак го направиш не се задържай дълго на място, което ти изглежда “надеждно” или “сигурно”. Създай алтернативи да правиш това, което обичаш и го прави за себе си. Защото…

8.     Сигурността е най-измамното нещо в живота… може би заедно със захарта… 😉 Сходното между двете е, че те карат да искаш все повече и да се чувстваш все по-зле.

Наред с житейските си лутания имах много повече духовни странствания. На 17 годишна възраст се запознах с раджа йога, а по-късно и с богатството на източната философия – будизъм, даоизъм, вайшнавизъм, шактипат и др. Навлезнах в underground средите, където се разпространяваха стотици духовни заглавия на бледи ксерокопия (беше краят на 80-те и на тези неща комунистическият режим меко казано не гледаше с добро око). Демокрацията дойде и с това разцъфна “духовния пазар” в България. Бях на 19 и без да казвам на родителите си (наричат го бягство от вкъщи) заминах за Индия. Това пътуване имаше отрезвителен ефект върху мен. Разбрах, че не всичко, което хвърчи се яде. И не всичко, зовящо се “духовен път” е такъв. Завърнах се безславно в България. Считах, че съм се провалил, защото не бях намерил духовния си учител. Сега знам, че това не е така. Беше просто една затворена врата. Бил съм много осъзнат за своите години, защото никой от “гуру-тата”, които срещнах там и които бяха готови да ми дадат дикша (посвещение) не успя да ме убеди, че наистина има качествата да е такъв.

В следващите 15 години опознах различни духовни пътеки и преживелищни терапевтични практики – източни и западни, докато се спрях на една (единствено правилната) – тази, която води към мен самия и не подражава на други системи, не робува на авторитети, не проповядва догми и ригидни правила. Тя стана основата на пътешествия във вътрешните светове и дълбоки личностни трансформации. Философията за личностно израстване, която продължава да се развива и обновява във времето е позната днес като InSighting.

Станах инсайтър или вътрешен пътешественик в необятната мултиизмерна Вселена на човешкото съзнание, която се оказа много по-богата и вълнуваща от кое да е пътуване до екзотична дестинация.

Логично следствие беше да споделя с читателите част от пътя си и методът на възнамеряването в първата ми книга: “Wishpin. Алгоритъмът на успеха.”

И така…какво правя днес? Ще се цитирам от представянето ми в insighting.eu, защото по-добре не бих могъл да го кажа.

Сега, от дистанцията на времето мога категорично да кажа, че не аз избрах него, а по-скоро призванието избра мен, след като бях узрял да го позная. Завършването на магистратура по медицина в МУ- София от една страна и духовните ми търсения и странствания из непознатите кътчета на човешката душа от друга, пренаредиха пъзела на живота ми, по начин, който предопредели избора ми на професия не като продукт на логиката, а като страст и порив на сърцето. Да бъда психотерапевт и водещ на InSighting семинарите, като помагам на другите странници по пътя към изцелението, себеоткриването и по-цялостния живот се оказа най-естественото нещо за мен. Защото то изразяваше (и изразява) по естествен начин личността ми и предопределя посоката на житейския ми път.

Така професията психотерапевт и основаването на InSighting като път към себепознанието се оказаха съкровището, което открих, вървейки по пътя на персоналния си мит. Съкровище, което не може да се оцени! Защото срещата ми с всеки един от многобройните пациенти, клиенти или участници от семинарите ни по InSighting е среща с един уникален и винаги различен свят, опознаването, на който ми помага да разбуля все още непознатите кътчета от безкрайната и тайнствена вселена на човешката душа – в другите… и в мен самия. Така разбрах на практика непреходната истина, че най-добрият начин да помогнеш на себе си е като помагаш на някой друг.

Ще завърша обаче с друг цитат, който си мисля, че е сполучлив финал на всичко казано дотук и същевременно добър за едно ново начало:

“Няма нищо ново под слънцето, но има много стари неща, които не знаем” 

Емброуз Бирс

За Димитър Тенчев Д-р Димитър Тенчев е психотерапевт, писател, инспириращ лектор и семинар лидер на тренинзи, курсове и ритрийти по InSighting, хипноза и развитие на потенциала на личността. прочети повече